I walk with the crowd, alone, Unseen, or am I imagining? it's easy keep hiding at home Still healing
I teach myself how to stay calm When they wish to behold me They may, take and divide my time The secret, no one told me...
Like creatures of the night, they follow... Bearing the wrong side Is hard for me sometimes
This need I still can recognize To swim in the oceans of vanity Some of us enjoy the rain [Choir:] and thunder
For me all the shadows are bright I'm burning in the starlight and I Hope to feel light as a kite And fly towards the twilight of my life
Like creatures of the night, they follow... Bearing the wrong side Is hard for me sometimes And now they
have disappointed my broken heart I'm dancing, they're demanding The unknown and innocent days are gone Taken without asking
Safe, further away, I'll disappear like a mountain without a trace They tied a knot on my life It gets tighter when I try to hide.
Built the walls out of silence I will not be taken there anymore What is wrong with your eyes? Sad for the right reasons? I'll show you the ashes of life
No empathy behind your eyes Sleeping like an angel every night
I don't feel Safe, Can’t disappear without getting my last embrace They tied a knot on my life It gets tighter when I try to hide.
Safe, further away, Can’t disappear without getting my last embrace Once the time finally comes Will they dig me up from my unmarked grave?
Една от най-известните й песни. От тези, които в никакъв случай не са приоритет на една или друга възраст. Моментът е труден и мисля, че за много е непреживян. Може би за добро. Не смея да изразя мнение.
Така или иначе те отминават. Оставят някакви спомени, някакви тъги, някакви радости... Затова и са нашите "Години, години"
Едно от малкото неща, които се запазват през годините са именно те - тези, които винаги ни разбират, тези, които могат да ни критикуват, тези, които се радват заедно с нас. Тези, за които трудно намираме време, но когато сме заедно, сякаш времето не е минало. Те - "Старите приятели"!
Колкото и да ги обичам, колкото и да е топло и истинско, твърде често нещо ми липсва. И са глупави и смешни опитите ми да го скрия от тях. И все пак "Пейте, приятели"
Понякога времето така е измило всичко, че не ни е останало нищо, освен да съжаляваме... Да се чудим дали сън или илюзия беше тази "Обич действителна"
и сигурно в нечии очи изглежда като сила и смелост да можеш да си признаеш нещо толкова простичко - "Мъчно ми е"
Както и това да не се крием за излишни оправдания и ... каквото там намерите за добре. Може би годините оказват влияние, но времето не е виновно за това, че ни боли "От самота"
И все пак има надежда. Думите за излишни. На никого не му е лесно, но това трябва ли да ни прави нечувствителни и едва ли непукизма ни прави Човеци, "Хей, хора!"
Още помня, как като дете, избирах подарък за рождения ден на майка ми и с оглед на малкото спестени парички, реших да й купя грамофонна плоча. Избрах една на Богдана Карадочева. Все по-често се връщам към нейните песни. Сигурно, защото вече съм във възрастта, когато нещата, за които тя пее ми се струват близки. Днес порових в нета с желание да видя какво мога да намеря. Предлагам ви го.
И понеже все пак е месец март и по някакви неписани правила, той се води за женски, ви предлагам да започнем с една чисто женска песничка:
Само за жени
В интерес на истината, делят ме броени месеци от това да попадна в категорията на 20 по 2, но намерих нещо хубаво за себе си в следващия факт:
Остаряваме бавно Остаряваме бавно неусетно почти Много видимо аз, по невидимо ти Вече май наближавам 35, а все още минавам за един млад поет.
Едно старо момиче почва в мен да личи, със опънати нерви, с уморени очи. Обяснима развръзка и естествен процес - утре сутрин ще станат, синовете ни в шест. Тоз обелил коляно, оня пукнал глава. питат, плачат, разпитват за това и това.
И ни връзват жестоко със желязно въже, хищни малки момчета, страшни малки мъже. Погледни ме, не гледай все към тях, все към тях, Ах, отдавна забравих тази думичка, ах. Остави ги самички, тази вечер поне. Ние имаме още колене, рамене. Ние имаме още свита в нас на кълбо, една зла упорита остаряла любов.
И някак все по-често си припявам тази песничка:
Безсъница
Не, не мога да спя, не мога. Пепелникът с угарки „Внимавай” ми вика. А под моя прозорец, вечно отворен, двама млади от снощи говорят, говорят... Що за разговор странен, даже не зная, Но не могат да стигнат до края. На сина ми тъй много момчето прилича и познато е май, че до него момичето. Не им завиждам, малко се вълнувам, когато млъкнат, за да се целуват. И все си мисля без завист и със радост докле е младост, ах, докле е младост! Ще будувам, разбрах, то се вижда. Но не съмва, а аз недовиждам... Може би там под моя отворен прозорец само спомени нощни само говорят, говорят.
И не знам, но все не мога да повярвам, че
Нямаме време
Чудо ли някакво чакаме в тия минути внезапни? Имаш ужасно улегнал характер, а аз още гоня вятъра.
Смешно е просто да си помислим, че утре пак ще сме заедно. Ти си във възраст наречена рискова, аз съм скандално млада.
Времето даже не ни прощава тая нелепа привързаност - твоят часовник все изостава, моят напук избързва.
Нямаме време нито до почнем, нито да свършим навреме. Посребрените ти слепоочия неистово светят над мене.
Всичко до ужас несъвместимо като насрещни влакове, а продължаваме да стоиме на ъгъла и чакаме.
Продължавам да съм подвластна на
Тази вечна любов
Когато страстите се уморят да бъдат с нас във есенните нощи — дали ще спрем тогава насред път, или у нас ще вика някой "Още!"?
И няма ли тогава да тъжим за наш'те срещи и раздели — защото щастие на тях дължим, защото с тях сме истински живели?
Любов, Любов, ти все оставаш млада — до края си след тебе все вървим. Изгаряме на светлата ти клада, изгаряме — и пак благословим!
Във свойта пъстра есенна тъга нали полето тайно се надява след бялото мъртвило на снега да възкреси зелената си слава!
Ах, този тъжно-весел кръговрат, за нас той пролетите не повтаря! Но бил ли си с една любов богат, спокойно твойта есен ще догаря...
Може би някой ден ще се постарая да кача други нейни песни в тубето. Искам да приключа с една, която винаги съм възприемала като много, много лична:
Изповед
Ей така се обърка живота ми - възел до възел, скъсани нишки, изпуснати бримки - от бързане. Преполовено - кълбото, а плетката - нищо и никаква - стройно да нижа годините - тъй не можах да привикна. Два реда прави да има - десет след тях са наопаки. колко ли пъти съм си сменила посоките. Колко пъти съм почвала все отначало, а неизкаран доникъде е на живота ми шалът. За утешение мисля, че още далече е зимата, че и дори да пристигне - дрехи на заем ще взимам. Все са останали някъде няколко верни приятели - да ни загърнат със сигурност - мен и душата ми. Чаткат иглите в ръцете ми, божичко, чаткат напразно, спъват се в грешки и в стихове, в думи неказани. Тъй се обърка животът ми - плетен-недоизплетен. нишката как да прережа - пристъпва по нея детето ми!
Излязох от банята и влязох по халат в стаята. И изненада. На масата седеше съседката. Почукала, бутнала вратата и влязла. Чула яденето, че ври на печката и решила, че съм някъде наоколо. Започна някакъв разговор с хиляди "би трябвало" - какво трябвало да се случи, а не е станало, какво трябвало да чувства, а не може... Хиляди и хиляди угризения. Светът е пълен с "би трябвало", които хората отнасят към поведението си, без да се замислят. И от сбора на тези "би трябвало" се получава една голяма дупка. Съобразяването с норми, които не приема, води до изнервяне. Не е ли всеки от нас човекът, който ще реши за себе си как, с кое и кога да се съобразява? Неизпълнението на някое "трябва" и " редно е" по-често изкарва самочувствието извън релси, поставя съответния човек някъде извън общоприетата рамка. Опитва се да му вмени система за мислене, за чувстване, за светоусещане. И когато цялото Аз се противопоставя на матрицата, по-слабите от нас изпадат в депресия. Другите, силните... те са щастливи. С това, че търсят причините за проблемите извън себе си. Имат куража да застанат зад мислите си, да отстояват себе си, да не правят компромиси. Да не очакват компромиси. Да не лежат на нещото, наречено "би трябвало" и да очакват то да се изпълни. Да не се притесняват от използването на думи като "шибучица". Защото точно с такава дума можеш да опишеш онази шибаща самочувствието ти норма на поведение, изказ, мислене и чувстване, която те превръща в инструмент.
Тази вечер се замислих за надеждата. Която не трябва да губим, която би трябвало да ни съпровожда. Но тя си отива в един момент. Става пусто, апатично. Дните посивяват, а нощите стават студени. И сякаш не вярваме, че ще имаме някога отново нея - надеждата. Загубваме вяра в себе си. Светът, нашия свят опустява.
А после един ден, може да не е непременно ден, но се събуждаме. От какво, кое ни кара отново да се чувстваме живи? За мен винаги е различно - понякога е точната дума на приятел, понякога усмивката на непознат, понякога протегната детска ръчичка или синьото на небето.
Милиони пъти съм минавала от едното състояние в другото. Помня едно детско филмче "Приказка без край". Там имаше едно блато на отчаянието. Главният герой затъваше в него, защото беше на път да предаде мечтите си... Имаше и един фантастичен герой Фалкор, който беше олицетворение на доброто, на силата за постигане на мечтите. Бих казала и на вярата.
Не ме питайте в какво вярвам. Имам си дните, в които не вярвам на нищо, на никого. Имам си и другите дни, в които съм доверчива и добра. Знам, че с всички е така. За какво мечтая ли? Тъпо е, но май единственото нещо, което мога да определя като мечта е да умра тихо и спокойно, без да съм в тежест на близките си. Надеждите? Те са толкова много, но май основната е да продължавам да съм нужна и полезна на близките, приятелите, колегите. Да преодолея това чувство за самотност.
Разглеждах новообявените обществени поръчки, когато попаднах на една... Не пожелах да се задълбочавам... Документ: Решение Възложител: "Български държавни железници" /БДЖ/ ЕАД Получен на: 14.02.2008 г.
Преписка: 00439-2008-0012 (Неизвестен)
Процедура: Договаряне без обявление по ЗОП Име: Описание: Доставка на гуми за транспортни средства за нуждите на "БДЖ"ЕАД
Незнам до кога ще издържа. На път съм към поредния си житейски провал. Разбира се, не виня никого, освен себе си. С малцината, с които се опитах да споделя, ми казваха, че драматизирам и прекъсваха всяка искрица смелост, която изтисквах от себе си. И млъквах, сменях темата, тръгвах си. А с всеки ден става все по-трудно. Умората, отчаянието, липсата на надежда вземат своята дан и аз рухвам. Започнаха да се обаждат разни неподозирани болежки, които обяснявам с напредването на възрастта. Криейки се от действителните причини, които едва ли някой го интересуват. Много от позатите ми не могат и да подозират как мразя. Мразя преди всичко себе си, че допуснах поредица от грешки, които ме доведоха до това положение. Мразя и човекът, с чиято помощ затънах. Всичко това ме доведе до гениалното заключение колко жалка съм в същност. Даже тук ми е трудно да напиша всичко. Това е. Ще си нося кръста, докато имам сили да го повдигам. Ще се къпя, когато няма други желаещи. Ще гледам децата, кучето, бабите и всичко останало, щом някой го изисква. Ще пия кафе, когато имам пари да си го купя. Ще се срещам с приятели, когато никой не се сети, че мога да свърша някоя негова работа, да го заместя в нещо, да се погрижа за друго. Няма да ползвам нито отпуска, нито болнични, дори и с 39 градуса температура. Няма...
За нея! За тази, която топли дните ни. За тази, която осветява нощите ни. За тази, която е в нас и извън нас. За тази, която ни носи на крилете си. За тази, която ни дави в дълбокото. За тази, която създава децата ни. За тази, която ражда мечтите ни. За тази, която усмихва устните ни. За тази, която засиява в очите ни.
За тази - грешната. И за тази - невъзможната. За онази - възможната. И за тази - обречената. За тази - изживяната. И за онази - прокълнатата. За тази - вседаряващата. И за онази - егоистичната. За тази - прощаващата. И онази - непростимата.
За любовта, която е винаги днес. Незбравена, незабривима, незабравяща. Погълната, поглъщаща целите нас. Силната, горещата, задъхваща. За любовта, без която не можем.. Наздраве!
Мисля си, че това е едно от качествата, които всеки претендира, че притежава. И няма как да е другояче. В същото време това е качество, което всеки може да посочи примери за липсата му в околните. Приказката за треската в окото на другия няма да повтарям. Пощурявам тези дни. Наистина животът ми дава достатъчно примери за постъпки, които да ги наречеш недостойни е наистина "меко казано". Така наричам бивш (как се радвам в такива моменти за думата бивш) колега, учител по математика във варненско училище. Да. Знам, че не е единствения пример. Та господинът успява чрез оказване многократно психически тормоз над една ученичка, да предизвика родителите й да отидат на разговор с него. В края на крайщата всяка майка би се опитала да разбере какъв точно е проблемът. На въпросната среща многоуважаемият специалист препоръчва негова позната, при която момичето да ходи на частни уроци. Да го съжалим! Министърът за пореден път застави българския учител да подпише декларация, че няма да дава частни уроци на ученици от неговото училище. И остава размяната. Достойно! Днес разбрах, че това е масова практика при него. Наистина достоен човек, нали? Учениците порастват достойни, с достойните примери, които са получили в училище. Постъпват в университет. Там идва сесия. И скъсаха сина по физика. Чудо голямо. Ще почете, ще се яви пак. Обаче преди поправката разбираме, че гаранцията за тройка минава през подготовката при съпругата на преподавателя. За скромната сума от над 400лв. Семеен съвет и взехме решението - четенето му е майката. Взе изпита. По стечение на обстоятелствата, наш клиент е професор в същия ВУЗ. И аз като всяка щастлива майка, се хваля с успешно миналата сесия. Въпрос - "И физиката ли?", аз - "Но с тройка", въпрос - "А при госпожата?", аз - "Не". Заключението: "Значи толкова много е знаел, че е нямало начин да му бъде отказано! Радвай се!". Отново много достойни хора. Добре. И студентите порастват. С още примери. Започват работа. Специализации. И отново много достойни ритници под масата, зад гърба, в нечие легло... Достойнство, чест, себеуважение... Всички ги имаме. Лъжем с достойнство, интриганстваме с чест, крием се от себеуважение! Самата аз толкова пъти съм постъпвала недостойно, че имам право да кажа, че не съм най-достойния човек, когото познавам. Разбира се, че няма да се изповядвам сега, нито да се оправдавам. Но за себе си, не без гордост мога да кажа, че през последните години не съм си позволявала недостойна постъпка.
Не! Няма да пиша за малкия човек - онзи на Недялко Йорданов! Не! Няма да пиша за малкия човек, който живее за едната заплата! Не! Няма да пиша за малкия човек, който се успокоява с дежурните 100 грама на вечеря! Не! Няма да пиша за малкия човек, който се лута от червено, през синьо към жълто, а сега се приобщава към смътното нещо, скрито зад абревиатурата ГЕРБ! Не! Няма да пиша и за онзи малък човек, който е "независим всеки ден, защото от него нищо зависи"! Те не заслужават. Защото няма нищо по-долнопробно от това да продаваш идеалите си. Защото няма нищо по-презрително от това да мижитуркаш някъде свит на топло и да те е страх да поемеш и най-малката отговорност. Защото няма нищо по-подиграващо да чакаш нечие нареждане и да се успокояваш с това, че така е трябвало да стане. Защото няма нищо по-предателско от примирението.
Има по-опасни малки хора.. Онези, които се крият в стръкче цвете. Онези, за които думите са красиво украшение на празния им живот. Онези, които си остават толкова малки независимо от мястото, на което се поставят.
"Бавно, бавно се възвръща целостта ми. Вкус. Обоняние. Осезание. Любов към хората. Вие, които разбирате от геометрия, как се нарича пространството, заградено с четири равни стени?" Христиана Василева
Вече втори ден успявам. Не пиша в blog.bg. Протестирам си. Дори мисълта, че по този начин играя по свирката на тези, които ме доведоха до този протест, не ме накара и днес да се разделя с инатливото си поведение. За сега никой не се е усетил. Почти никой. Знаят две приятелки - Десито и Елски. Бях решила да спра и да гласувам, но се отказах, защото хората, за които гласувам не са виновни. Разбира се, яд ме е и на тях. Очаквах по-голяма отзивчивост за последния ми постинг там. За пореден път се отвратих от овчедушието... Най-опасното е, че станах зависима от онова местенце. Днес за първи път го обявих и публично. По някакъв начин, както казваше Дио, живеех в блога. Там бях истинска, надпреварвах се със себе си по-често, отколкото си мислех, че ще мога. За съжаление олимпийският принцип е чужд за мен. Когато играя, правя го за да победя. Спрях да пиша в момента, в който се бях задържала стабилно на първо място в класацията за популярност. Напук на администраторите, хората влизаха при мен, четяха ме и вероятно ме харесваха, защото гласуваха за мен. Интересно ми е дали ще забележат, кога, кой... Интересно ми е ... до кога ще издържа. Толкова много ми липсват коментарите...
Всъщност трябваше да бъда малко по-силна. Трябваше да умея да се отстоявам не само на думи и не само пред хората. Трябваше да мога да го правя в себе си, заради себе си, за себе си. Защо никой не ме е научил да бъда егоист? Защо продължавам да се раздавам до такава степен, че за мен нищо да не остава?
Всъщност трябваше да съм малко по-силна. Трябваше да мога да изчезна, преди да съм обявена за луда, интригантка и лъжкиня. Никой до този момент не е мислил така за мен, а още по-малко да го е изричал. Всичко е толкова безсмислено, убиващо мен, но без да убие чувствата ми.
Всъщност трябваше да бъда малко по-силна. Трябваше да мога да отида при джипито, да й кажа как не мога да спя. Да ми изпише съответните бонбончета и да ги изпия наведнъж. Така е - синът ми израстна достатъчно, за да продължава сам, осигурих му приличен дом, възпитах го. С годините само ще му преча, колкото и незабележима да се старая да бъда.
Не! Няма да ти позвъня, няма да ти изпратя и sms. Напук на мислите ми, които трудно напускат усещането за теб. Очаквам те. Няма те. Не се учудвам. Вече нищо не ме учудва. Влязох в играта. И страшното е това, че ми харесва. Научих се да не ти вярвам. Да пропускам думите ти покрай ушите си. Тези думи, с които изразяваш чувства. Към мен. На тях не вярвам. Мина първият час на 2008-ма.
През цялото време ни държиш успоредно. Колко пъти те молих да ми го кажеш. Не беше честен. Част от играта. Чухте се по телефона - сигурна съм. Тази година. И предната. Не ревнувам. Друго е. Но, за да го разбереш, първо трябва да видиш много други неща. Няма да го направиш. Не го искаш.
Аз няма да си тръгна. Но все по-малко ще ме чувстваш останала. Няма никога да си сигурен какво всъщност мисля. Къде е границата на въображението и от къде започва знанието. Обичам те! Въпреки мълчанието, което очаквам. Аз също мога да бъда най-мълчаливия човек.
Чудя се какво да ти пожелая. Бих искала да бъдеш щастлив. Но ти отдавна си забравил как се постига...
