Самотата - нещо скърцащо банално

"Бавно, бавно
се възвръща целостта ми.
Вкус. Обоняние. Осезание.
Любов към хората.
Вие, които разбирате
от геометрия,
как се нарича
пространството, заградено
с четири равни стени?"
Христиана Василева

Коментарът на rotazia в предния ми постинг ме провокира да пиша по тази станала почти банално-болезнена тема. За хората, които живеем днес. За тези от нас, които не спираме да се скитаме в нета, търсейки заместител на нещото, които ни липсва в истинското ни днес. Няма връзка дали имаме семейства, дали домовете ни са пълни с хора, дали трудно вместваме в графиците си неизбройните си приятели.
Не бих могла да кажа коя самота е по-самотна - на този, който е наистина физически сам или на другия, който има съпруг(а) или партньор, но пак е сам. Духовно сам. Само преди броени дни в разговор с един много добър приятел обсъждахме тази тема. Всеки търси по свой начин да запълни празнината в себе си. Независимо от характера си, всичките методи се оказват лъжовни и временни. Тогава той каза, че на нас, жените, ни е по-лесно. Защото можем да си го кажем направо - "липсват ми думите, погледите, докосванията". Мисля, че всеки би могъл да го каже. Идеалният вариант би бил да може да го каже. Преди всичко на себе си. Да не търси образи, които да го спасят от самотата. Като всяко усещане, тя трябва да бъде оставена да се изживее. Не да се убива.
Все по-често не виждам по улиците усмихнати хора. Не, не казвам, че всички са самотни. Някои имат сигурно проблеми, неразрешими проблеми. Но си мисля, че за разрешаването им не могат да се опрат на никого.
Помня, преди години, присъствах на лекция по пластична анатомия. Изнасяше я един от корифеите в областта, един много възрастен човек, на който трудно се разбираше какво говори, но самото му присъствие създаваше магия. Няма да забравя какво каза тогава на младите художници - "Най-трудно се рисува самотния човек". Тогава се ужасих. Достатъчно много художници се бяха опитвали да ме рисуват (а с годините станаха още повече). И всички това казваха - ти си ужасно интересен и много труден модел...
Сигурно професорът е бил прав.
Спрях да говоря за самотата си, да се оплаквам от нея. По някакъв начин заживях с нея като с много добра приятелка. Понякога даже я обичам. Не ме натъжава, не ме обижда...
Само по време на празници... нещо в стомаха ми продължава да поскърцва...