Във зениците още е снощи.
Вчера бавно се стече по дланите.
А от днес съм безпътна и грозна.
Като сватбена рокля във раклата.
Ще целувам жени по пазарите.
Тези, дето и ти си целувал.
И така ще събирам душата ти
и на Коледа ще ти я върна.
И ще стигна все някак оттатък.
Там, където слънцата се раждат.
Ще пищят от немилване залези,
а луната ще храня с остатък
от това, дето „всичко" му казваше,
а ти стигна най-мекия залък.
А солта ще деля със Съдбата си
и сама ще си кръстя децата.
сряда, ноември 28
сряда, октомври 31
Ялова
Тя е толкова стара... Като зимна трева,
а ръцете й - букови клони
Под очите й трепва дървесна кора,
щом провесва мечти на простора.
Пръска листи от орех връз небесния скрин.
Там прибира звездите по утро.
Прави сладко от млади и луди луни -
по лъжичка - за влюбени хора
Сяда кротко на двора. Дълго, дълго плете
на нощта разпиляната грива
и от нежност потичат по стрехите реки
и запяват капчуци на пролет.
Тя е толкова стара... Като света.
Тази обич, с която те милвам.
Тя не трябва да ражда и отглежда деца,
щом без нея ще се умира.
а ръцете й - букови клони
Под очите й трепва дървесна кора,
щом провесва мечти на простора.
Пръска листи от орех връз небесния скрин.
Там прибира звездите по утро.
Прави сладко от млади и луди луни -
по лъжичка - за влюбени хора
Сяда кротко на двора. Дълго, дълго плете
на нощта разпиляната грива
и от нежност потичат по стрехите реки
и запяват капчуци на пролет.
Тя е толкова стара... Като света.
Тази обич, с която те милвам.
Тя не трябва да ражда и отглежда деца,
щом без нея ще се умира.
неделя, октомври 21
Като почесване
Като гадна пъпка, като ухапване от комар...
Просто трябва да излея това, което ми се върти тези дни в главата, за да се освободя от него.
Само едно от нещата, които ще изредя след малко, би накарало други на моето място да те изтрият от живота си. Не съм сигурна, че в това отношение съм нормална.
Месец май. Трима човека винаги ще помнят началото на този месец. И всеки от тях със своята рана. На какво се надяваше тогава, когато и с двете ни се уговаряше да бъдем по едно и също време в Пловдив? Може би, че едната все пак не би тръгнала. Малко си ни познавал, защото дойдохме и двете... Съжалявам, че лицето ми не беше огледало, за да видиш как изглеждаше, когато се прибра сутринта след прекараната нощ с Десито. А аз бях у вас, в твоя дом. Цяла вечер си играхме и смяхме с дъщеря ти - нямах право да види болката ми. Сутринта бях спокойна и усмихната с майка ти. Помня топлия й поглед и как не й стигаха думите за благодарност... За какво ми благодареше? Сигурна съм, че знаеш.
Тогава ти се прибра. Закусихме с палачинките, направени от майка ти и как продължи същия този ден? В чат с Майа. Разговор, в който ти се кълнеше, че имаш нужда от нея, за да живееш, за да не те боли, за да нямаш нужда от алкохол. Даже брак й предложи. Не се притесняваше от присъствието ми. Мисля, че търсеше някаква реакция от моя страна. И аз реагирах. По мой си начин.
После... после дойде последният ден на юни. Извика ме по спешност. Дойдох. Единствената ти реакция беше да ме обявиш за луда по телефона. И се покри. Остави ме сама в твоя град.
Последното ти изпълнение няма да коментирам. Както и липсата на реакция след това. Да - ти си Деян, животното. И това би трябвало да е достатъчно оправдание. Както и за това, че продължаваш... Не отричай - безсмислено е. Някои неща не са толкова невидими...
Не те обвинявам. Отдавна престанах да го правя. Ти няма да се промениш, защото не го искаш. Аз пък не искам да го искам.
Да, пиша всичко това, защото взех своето си решение. Разбира се, няма да го напиша. Нито тук, нито някъде другаде.
Мисля, че достатъчно разчесах пъпката.
Една идея преди да прокърви.
Просто трябва да излея това, което ми се върти тези дни в главата, за да се освободя от него.
Само едно от нещата, които ще изредя след малко, би накарало други на моето място да те изтрият от живота си. Не съм сигурна, че в това отношение съм нормална.
Месец май. Трима човека винаги ще помнят началото на този месец. И всеки от тях със своята рана. На какво се надяваше тогава, когато и с двете ни се уговаряше да бъдем по едно и също време в Пловдив? Може би, че едната все пак не би тръгнала. Малко си ни познавал, защото дойдохме и двете... Съжалявам, че лицето ми не беше огледало, за да видиш как изглеждаше, когато се прибра сутринта след прекараната нощ с Десито. А аз бях у вас, в твоя дом. Цяла вечер си играхме и смяхме с дъщеря ти - нямах право да види болката ми. Сутринта бях спокойна и усмихната с майка ти. Помня топлия й поглед и как не й стигаха думите за благодарност... За какво ми благодареше? Сигурна съм, че знаеш.
Тогава ти се прибра. Закусихме с палачинките, направени от майка ти и как продължи същия този ден? В чат с Майа. Разговор, в който ти се кълнеше, че имаш нужда от нея, за да живееш, за да не те боли, за да нямаш нужда от алкохол. Даже брак й предложи. Не се притесняваше от присъствието ми. Мисля, че търсеше някаква реакция от моя страна. И аз реагирах. По мой си начин.
После... после дойде последният ден на юни. Извика ме по спешност. Дойдох. Единствената ти реакция беше да ме обявиш за луда по телефона. И се покри. Остави ме сама в твоя град.
Последното ти изпълнение няма да коментирам. Както и липсата на реакция след това. Да - ти си Деян, животното. И това би трябвало да е достатъчно оправдание. Както и за това, че продължаваш... Не отричай - безсмислено е. Някои неща не са толкова невидими...
Не те обвинявам. Отдавна престанах да го правя. Ти няма да се промениш, защото не го искаш. Аз пък не искам да го искам.
Да, пиша всичко това, защото взех своето си решение. Разбира се, няма да го напиша. Нито тук, нито някъде другаде.
Мисля, че достатъчно разчесах пъпката.
Една идея преди да прокърви.
четвъртък, октомври 18
Почти псувам
Всъщност не съм сигурна, че това трябва да бъде написано. И тъй-като наистина много ограничен кръг от хора знаят за това местенце, не рискувам твърде много. Не, че има какво да рискувам...
Твърде отдавна спря да ми пука за толкова много неща. Дори и тези, които ме интересуват, успяват от ден на ден да ме убедят в своята неважност и незначителност. Превръщам се в сприхава лелка - нещо, от което наистина ме е страх. Разчитам единствено на малкото истински и верни приятели, които ако не могат да ме спрат, то биха ми дали знак.
Всичко е толкова размито. Гоня някакви заместители на нещо, което можеше да е истинско. Но още през май ми показаха, че няма да се случи. Цяло лято се подготвях за това, подготвях се за есента, която си дойде по своите си природни закони... Бях стигнала вече до етапа, когато не можех да продължа по старому. Получих поредния шамар от неизпълнени мечти, което не ме направи нито по-умна, нито по-невярваща. Това, което се случи наистина, ме направи по-нечувствителна. Няма да мрънкам, няма да искам, няма да обяснявам защо и в какво вярвам.
Започва да не ми пука. Не може да се говори едно и също. Някой, ако не на ясно със себе си, как очаква другите да бъдат наясно с него?
Пиша си тук... а това, което мисля наистина остава някъде между редовете. Защото, за да има смисъл, трябва да бъде изпълнено едно единствено условие. Да виждам един поглед. Дори всичко, което имам да казвам да върне гнева от преди месеци...
Твърде отдавна спря да ми пука за толкова много неща. Дори и тези, които ме интересуват, успяват от ден на ден да ме убедят в своята неважност и незначителност. Превръщам се в сприхава лелка - нещо, от което наистина ме е страх. Разчитам единствено на малкото истински и верни приятели, които ако не могат да ме спрат, то биха ми дали знак.
Всичко е толкова размито. Гоня някакви заместители на нещо, което можеше да е истинско. Но още през май ми показаха, че няма да се случи. Цяло лято се подготвях за това, подготвях се за есента, която си дойде по своите си природни закони... Бях стигнала вече до етапа, когато не можех да продължа по старому. Получих поредния шамар от неизпълнени мечти, което не ме направи нито по-умна, нито по-невярваща. Това, което се случи наистина, ме направи по-нечувствителна. Няма да мрънкам, няма да искам, няма да обяснявам защо и в какво вярвам.
Започва да не ми пука. Не може да се говори едно и също. Някой, ако не на ясно със себе си, как очаква другите да бъдат наясно с него?
Пиша си тук... а това, което мисля наистина остава някъде между редовете. Защото, за да има смисъл, трябва да бъде изпълнено едно единствено условие. Да виждам един поглед. Дори всичко, което имам да казвам да върне гнева от преди месеци...
неделя, октомври 7
Отговори
"Сънувах залез с пролетно дихание,
аромат на люляк, песента на чучулига.
Това ли ще е твоето призвание?
Давайки ми всичко, пак да не ми стига!"
Ти знаеш вече моето призвание –
до висотите непокорна все да скитам
"Сънувах изгрев с лятна безметежност,
притихнал залив, слънчева пътечка.
До мен ли ще си в моята безбрежност?
Дали и между нас ще има пречки?"
До теб съм с моята безбрежност.
Все така ли ще създаваш пречки?
"Сънувах нощ във краски есенни,
поляна, теб, звезди в небето.
Наистина ли ми е песенно?
Или открадна ми сърцето?"
И днес отново ти е песенно.
Или на някоя открадна пак сърцето?
"Сънувам ден в безснежна зима,
вървя към теб, студа преварвам.
Сънувам ли? Или те имам?
От Бога взела всички дарове..."
Сънуваш ли? Или ме имаш?
Най- важното е до колко, до кога...
аромат на люляк, песента на чучулига.
Това ли ще е твоето призвание?
Давайки ми всичко, пак да не ми стига!"
Ти знаеш вече моето призвание –
до висотите непокорна все да скитам
"Сънувах изгрев с лятна безметежност,
притихнал залив, слънчева пътечка.
До мен ли ще си в моята безбрежност?
Дали и между нас ще има пречки?"
До теб съм с моята безбрежност.
Все така ли ще създаваш пречки?
"Сънувах нощ във краски есенни,
поляна, теб, звезди в небето.
Наистина ли ми е песенно?
Или открадна ми сърцето?"
И днес отново ти е песенно.
Или на някоя открадна пак сърцето?
"Сънувам ден в безснежна зима,
вървя към теб, студа преварвам.
Сънувам ли? Или те имам?
От Бога взела всички дарове..."
Сънуваш ли? Или ме имаш?
Най- важното е до колко, до кога...
петък, октомври 5
Орел и костенурка
"Костенурката е животно, което живее на земята. Няма как да живееш по-близо до земята, без да се заровиш в нея. Хоризонтът й обхваща една педя от околността. И пъргавината й стига да си хване някоя маруля. Оцеляла е, докато еволюцията преминавала покрай нея, защото не е заплаха за никого и е трудничко да я изядеш.
Ето го и орела. Създание на въздуха и висините, чийто хоризонт се простира чак до ръба на света. Зрението му е толкова остро, че може да забележи шмугването на някое дребно писукащо животниче от цял километър. Целият е сила и власт. Светкавична смърт с криле. Ноктите му са такива, че да превърне в основно ястие всичко, по-малко от самия него и поне да си откъсне набързо мръвка от всяко по-голямо създание.
Орелът обаче е способен да седи с часове върху някой зъбер и да оглежда царствата земни, докато не забележи движение някъде далеч, и тогава започва да се съсредоточава, и още, и още върху малката черупка, която се тътри в храсталака долу, в пустинята. Накрая отскача...
И след минута костенурката открива, че светът пропада под нея. За пръв път го вижда не от разстояние един пръст, а от цели петстотин стъпки, и си мисли: "Какъв приятел ми е орелът!"
Тогава орелът я пуска.
И почти винаги костенурката пада към смъртта си. Всички знаят защо го прави. Трудно е да се оттърсиш от притеглянето. Но никой не знае защо орелът го прави. Костенурката е вкусно ястие, но предвид необходимите усилия да я изядеш, на практика всичко останало е по-подходящо за ядене. Просто орлите се кефят, когато тормозят костенурките.
Разбира се, орелът не съзнава, че участва в много груба форма на естествения подбор.
Един ден някоя костенурка ще се научи да лети..."
Това го прочетох. Автор е Тери Пратчет.
Аз, аз просто направих някакви асоциации...
Ето го и орела. Създание на въздуха и висините, чийто хоризонт се простира чак до ръба на света. Зрението му е толкова остро, че може да забележи шмугването на някое дребно писукащо животниче от цял километър. Целият е сила и власт. Светкавична смърт с криле. Ноктите му са такива, че да превърне в основно ястие всичко, по-малко от самия него и поне да си откъсне набързо мръвка от всяко по-голямо създание.
Орелът обаче е способен да седи с часове върху някой зъбер и да оглежда царствата земни, докато не забележи движение някъде далеч, и тогава започва да се съсредоточава, и още, и още върху малката черупка, която се тътри в храсталака долу, в пустинята. Накрая отскача...
И след минута костенурката открива, че светът пропада под нея. За пръв път го вижда не от разстояние един пръст, а от цели петстотин стъпки, и си мисли: "Какъв приятел ми е орелът!"
Тогава орелът я пуска.
И почти винаги костенурката пада към смъртта си. Всички знаят защо го прави. Трудно е да се оттърсиш от притеглянето. Но никой не знае защо орелът го прави. Костенурката е вкусно ястие, но предвид необходимите усилия да я изядеш, на практика всичко останало е по-подходящо за ядене. Просто орлите се кефят, когато тормозят костенурките.
Разбира се, орелът не съзнава, че участва в много груба форма на естествения подбор.
Един ден някоя костенурка ще се научи да лети..."
Това го прочетох. Автор е Тери Пратчет.
Аз, аз просто направих някакви асоциации...
Поредният постинг, който не оживя в блог.бг
21:34 - Да живеят промените!
Тази вечер ще ви занимая с две неща ;)
И двете са малко лични, но пък ми се иска да ги споделя.
Първото е чиста проба хвалене. Ама нали изповядвам теорията, че скромността е за хора, които нямат други качества. ;)
Прибираме се миналата вечер със сина ми, достатъчно късно, за да приготвям някаква вечеря тепърва. Влизаме в някакво случайно магазинче, за да си набавим нещо, което не се нуждае от суетене в кухнята. Залутахме се пред щанда - това ли да бъде? Или онова? И сигурно, защото бяхме единствените клиенти, продавачката ни дава съвети от рода - тъй, деца, ... иначе, деца. Взехме решение какво да купим. На третото обръщение "деца" я поглеждам странно и питащо. А тя - "Майка ви трябва да е много щастлива!". Аз полуразбиращо - "Моята ли? Защото аз съм... неговата майка." Днес ситуацията почти се повтори... Весело ми стана :)))
Другото.
Твърде много време отделих, за да живея на бавни обороти. Нещо като в забавен каданс се чувствах. Очаквах нещо си, то се бавеше, аз продължавах с чакането и ... някак оставях живота си да си тече сам, без моето участие в него. През последните дни трябваше да взема важно решение. Е, взех го! (не, че не ме е страх дали ще се правя). Приех предизвикателството да направя от едно място новото си местоживеене.
Това ще е бъдещата кухня...
А това е изглед от нея към коридора:
А това към останалата част от моята стая:
А ето тук някъде ще си направя любимия ми кът:
Онова нещо с плочките ще го използвам по предначение ;)
Разбира се, за сина ми има съвсем отделна стая...
Ако разредя присъствието си блога през близките месец-два, да знаете коя е причината ;)
И да знаете, че съм по-жива от всякога!
Автор: radalia Категория: Лични дневници
Прочетен: 17 Коментари: 2Коментари
1. kardamom - радвам се за теб !!!
22:01
поздрави!!!
прегръдки и целувки от мен...
почти ти завидих...
благородно...
Изтрий
2. radalia - ;)
22:07
Още е далеч времето за завиждане ;)
Сега - на работа, ръчички! И не само те...
Тази вечер ще ви занимая с две неща ;)
И двете са малко лични, но пък ми се иска да ги споделя.
Първото е чиста проба хвалене. Ама нали изповядвам теорията, че скромността е за хора, които нямат други качества. ;)
Прибираме се миналата вечер със сина ми, достатъчно късно, за да приготвям някаква вечеря тепърва. Влизаме в някакво случайно магазинче, за да си набавим нещо, което не се нуждае от суетене в кухнята. Залутахме се пред щанда - това ли да бъде? Или онова? И сигурно, защото бяхме единствените клиенти, продавачката ни дава съвети от рода - тъй, деца, ... иначе, деца. Взехме решение какво да купим. На третото обръщение "деца" я поглеждам странно и питащо. А тя - "Майка ви трябва да е много щастлива!". Аз полуразбиращо - "Моята ли? Защото аз съм... неговата майка." Днес ситуацията почти се повтори... Весело ми стана :)))
Другото.
Твърде много време отделих, за да живея на бавни обороти. Нещо като в забавен каданс се чувствах. Очаквах нещо си, то се бавеше, аз продължавах с чакането и ... някак оставях живота си да си тече сам, без моето участие в него. През последните дни трябваше да взема важно решение. Е, взех го! (не, че не ме е страх дали ще се правя). Приех предизвикателството да направя от едно място новото си местоживеене.
Това ще е бъдещата кухня...
А това е изглед от нея към коридора:
А това към останалата част от моята стая:
А ето тук някъде ще си направя любимия ми кът:
Онова нещо с плочките ще го използвам по предначение ;)
Разбира се, за сина ми има съвсем отделна стая...
Ако разредя присъствието си блога през близките месец-два, да знаете коя е причината ;)
И да знаете, че съм по-жива от всякога!
Автор: radalia Категория: Лични дневници
Прочетен: 17 Коментари: 2Коментари
1. kardamom - радвам се за теб !!!
22:01
поздрави!!!
прегръдки и целувки от мен...
почти ти завидих...
благородно...
Изтрий
2. radalia - ;)
22:07
Още е далеч времето за завиждане ;)
Сега - на работа, ръчички! И не само те...
петък, август 31
Продължаваш да си същия...
Казваш ми безпощадни истини,
а после ми изтриваш сълзите...
Удряш по най-слабите ми места,
а после ми помагаш да се изправя...
Защото знаеш, че никой друг
не би могъл да го направи.
Вия от безсилието, което изпитвам с теб,
а ти се шегуваш блестящо - като никой друг.
Забравяйки себе си, аз се смея.
И съм готова всичко да приема.
А ти не позволяваш.
Отново си другия -
студен и недостъпен.
И се уча да бъда като теб.
Някога, някъде.
С онази червена рокля, която не видя...
вторник, август 21
Безкрайно истинско,
безкрайно днешно
отрече се от мен.
Дори петлите не пропяха.
Безкрайно честно,
безкрайно вчерашно
аз вярвах.
Но настъпи днес.
Безкрайно искрено,
безкрайно значещо
обичах.
Вероятно продължавам.
Безкрайно силна,
безкрайно можеща,
за теб се молех.
Затръшна се вратата.
Безкрайно тъжна,
безкрайно слаба
май трябва да си тръгна...
безкрайно днешно
отрече се от мен.
Дори петлите не пропяха.
Безкрайно честно,
безкрайно вчерашно
аз вярвах.
Но настъпи днес.
Безкрайно искрено,
безкрайно значещо
обичах.
Вероятно продължавам.
Безкрайно силна,
безкрайно можеща,
за теб се молех.
Затръшна се вратата.
Безкрайно тъжна,
безкрайно слаба
май трябва да си тръгна...
четвъртък, август 16
На теб
Понякога те пускам във съня си,
за да запълня липсата ти денем.
Защо си мислиш, че съм силна,
когато плача като мъничко момиче?
Да, прав си! Не си видял сълза,
и всяка болка гоня бързо.
Тъгата в себе си я пазя -
не искам ти дори да я познаваш.
За тебе искам да съм бяла,
усмихната и лъчезарна,
видение и истинска в едно
дали ще имаш за това търпение?
за да запълня липсата ти денем.
Защо си мислиш, че съм силна,
когато плача като мъничко момиче?
Да, прав си! Не си видял сълза,
и всяка болка гоня бързо.
Тъгата в себе си я пазя -
не искам ти дори да я познаваш.
За тебе искам да съм бяла,
усмихната и лъчезарна,
видение и истинска в едно
дали ще имаш за това търпение?
неделя, юли 22
Заради шамарите!
01:39 - Спам №5 - последен
.
.
.
Ти виждал ли си чакаща вълна,
изтръпнала и вдигнала високо своя гребен,
момент преди да се превърне в пяна?
И стопляла ли те е луната -
макар и с отразена светлина
преди светлината да я глътне?
Сух в морето можеш ли да плуваш,
когато другите са мокри и страхливи,
единствен себе си да можеш да опазиш?
Доверие в приятел си изгубвал и
неведнъж любов те е предавала,
на искреността ти са отвръщали
с оръжие...
И себе си се губил и намирал,
и пак по пътя свой вървял,
дали поискал си да знаеш края
и нямал страх да разбереш?
Пътеки - кратките не водят в рая
а сили трябват другите да извървиш.
Посядаш на крайпътен камък,
онази жажда да я утолиш,
но пак забравяш, че под него
змията чувства се във своя дом.
И наранявайки я, нараняваш
себе си...
И няма край...
Надежда - гола тя остана -
съблече я с желание да я откриеш,
но миг преди да се огледаш в нея,
тя стресна се и пак побягна.
Сега я търсиш...
Как моля се да си я върнеш!
Автор: radalia Категория: Лични дневници
Прочетен: 59 Коментари: 2Коментари
1. - 18:32 - продължавай да спамиш...
на мен ми харесва. Копирах си всичкщо в Notepad a
От: miacarra
Изтрий
2. - 18:33 - Хехеххех,
Спрях се... поне за известно време. ;)
От: radalia
.
.
.
Ти виждал ли си чакаща вълна,
изтръпнала и вдигнала високо своя гребен,
момент преди да се превърне в пяна?
И стопляла ли те е луната -
макар и с отразена светлина
преди светлината да я глътне?
Сух в морето можеш ли да плуваш,
когато другите са мокри и страхливи,
единствен себе си да можеш да опазиш?
Доверие в приятел си изгубвал и
неведнъж любов те е предавала,
на искреността ти са отвръщали
с оръжие...
И себе си се губил и намирал,
и пак по пътя свой вървял,
дали поискал си да знаеш края
и нямал страх да разбереш?
Пътеки - кратките не водят в рая
а сили трябват другите да извървиш.
Посядаш на крайпътен камък,
онази жажда да я утолиш,
но пак забравяш, че под него
змията чувства се във своя дом.
И наранявайки я, нараняваш
себе си...
И няма край...
Надежда - гола тя остана -
съблече я с желание да я откриеш,
но миг преди да се огледаш в нея,
тя стресна се и пак побягна.
Сега я търсиш...
Как моля се да си я върнеш!
Автор: radalia Категория: Лични дневници
Прочетен: 59 Коментари: 2Коментари
1. - 18:32 - продължавай да спамиш...
на мен ми харесва. Копирах си всичкщо в Notepad a
От: miacarra
Изтрий
2. - 18:33 - Хехеххех,
Спрях се... поне за известно време. ;)
От: radalia
понеделник, януари 22
Мисъл на деня
22.01.2007 -
Някой казва:"Аз съм лош човек, от мене нищо не може да стане." Така може да говори човек за известни свои постъпки в даден момент, но да мисли, че по естество е лош - с това той огорчава Бога, Който го е създал; той тъпче неговите мисли и чувства. Щом Бог е помислил за тебе, Той е пожалал да те създаде, да направи нещо от тебе, за което те е изпратил на Земята. Обаче кажеш ли, че нищо няма да излезе от теб, с това ти цапаш Божията мисъл и грешиш. Искаш ли да изправиш погрешката си, кажи:"Това, което Бог е помислил за мене, ще се реализира. Щом Бог ме е изпратил на Земята, Той е вложил в мен нещо свое: своята мисъл, своето чувство и своето желание. Идеалът към възвишеното, към великото е Божествен. И сто пъти на ден да греша, Бог пак ще ме измие. Той не може да бъде неверен на себе си. В Бога противоречия няма. В неговите мисли, чувства и желания няма обратни решения." Дръжте тази мисъл в ума си, ако искате да се самовъзпитате правилно. Дръжте в съзнанието си образа на всички хора, животни и растения като на Божии създания. Постъпвате ли така, всички работи в живота ви ще се наредят добре.
Беинса Дуно
Да се радваме и на най-малките неща през тази седмица!
Автор: radalia Категория: Лични дневници
Прочетен: 194 Коментари: 6Коментари
1. wildroses - :)))))
22.01.2007 10:32
Започва усмихнато и с хубави мисли!
Изтрий
2. slavei - Много хубави и оптимистични мисли!
22.01.2007 12:22
Благодаря, че ги сподели!
Усмихната и щастлива седмица!:)))
Изтрий
3. radalia - :)
22.01.2007 12:23
Благодаря! :)
Редактирай | Изтрий
4. merita - Днес се зарадвах на утрото макар и ...
23.01.2007 21:37
Днес се зарадвах на утрото макар и мъгливо.Карайки , в колата се помолих на Бог и му благодарих за това че е сътворил този ден да му се радваме.
Изтрий
5. radalia - :)
23.01.2007 21:43
Сигурна съм, че не само днес...
Редактирай | Изтрий
6. zvezdichka - Ами това, което
03.02.2007 19:49
си мисля, че тайната на живота се състои в това да се научим да гледаме с тези очи, с които Господ гледа на нас самите...
Изтрий
Някой казва:"Аз съм лош човек, от мене нищо не може да стане." Така може да говори човек за известни свои постъпки в даден момент, но да мисли, че по естество е лош - с това той огорчава Бога, Който го е създал; той тъпче неговите мисли и чувства. Щом Бог е помислил за тебе, Той е пожалал да те създаде, да направи нещо от тебе, за което те е изпратил на Земята. Обаче кажеш ли, че нищо няма да излезе от теб, с това ти цапаш Божията мисъл и грешиш. Искаш ли да изправиш погрешката си, кажи:"Това, което Бог е помислил за мене, ще се реализира. Щом Бог ме е изпратил на Земята, Той е вложил в мен нещо свое: своята мисъл, своето чувство и своето желание. Идеалът към възвишеното, към великото е Божествен. И сто пъти на ден да греша, Бог пак ще ме измие. Той не може да бъде неверен на себе си. В Бога противоречия няма. В неговите мисли, чувства и желания няма обратни решения." Дръжте тази мисъл в ума си, ако искате да се самовъзпитате правилно. Дръжте в съзнанието си образа на всички хора, животни и растения като на Божии създания. Постъпвате ли така, всички работи в живота ви ще се наредят добре.
Беинса Дуно
Да се радваме и на най-малките неща през тази седмица!
Автор: radalia Категория: Лични дневници
Прочетен: 194 Коментари: 6Коментари
1. wildroses - :)))))
22.01.2007 10:32
Започва усмихнато и с хубави мисли!
Изтрий
2. slavei - Много хубави и оптимистични мисли!
22.01.2007 12:22
Благодаря, че ги сподели!
Усмихната и щастлива седмица!:)))
Изтрий
3. radalia - :)
22.01.2007 12:23
Благодаря! :)
Редактирай | Изтрий
4. merita - Днес се зарадвах на утрото макар и ...
23.01.2007 21:37
Днес се зарадвах на утрото макар и мъгливо.Карайки , в колата се помолих на Бог и му благодарих за това че е сътворил този ден да му се радваме.
Изтрий
5. radalia - :)
23.01.2007 21:43
Сигурна съм, че не само днес...
Редактирай | Изтрий
6. zvezdichka - Ами това, което
03.02.2007 19:49
си мисля, че тайната на живота се състои в това да се научим да гледаме с тези очи, с които Господ гледа на нас самите...
Изтрий
неделя, януари 21
ДА БЕШЕ ТУК
През ад да минеш, значи искаш,
за да зърнеш рай!?
Безгрижието светло...с мрачна болка да смениш!?
Да виждаш през решетки красотата, как успяваш,
разкажи ми!?
Усмивката зад маска тъжна,
с мъка ли успяваш да пестиш!?
Е, пробвай се поне да споделиш!?
Във дреха призрачна,
облякоха ли твоите герои!?
Зацапаха ли с пепел свежите мечти!?
Дъхът ти скриха ли във топли лепкави усои!?
Вместо живот, студенина в очите ти тежи!
Но да блестиш от клетка май избра, ....
вместо от линията предна
на наречена "живот” игра!!
Да беше тук, да беше тук,
как трескаво желая!
Душите ни сломени лутат се в полето на безкрая!
Но стъпват все в едни и същи стари стъпки,
изстрадани, оставени отдавна от самите нас,
горещи,
но покрити с прах!
И в същата тъга дори потъват,
сред закъсняла болка
и забравен страх!
Мечтая!
Да беше тук...
или при теб да съм!
Как трескаво желая!
за да зърнеш рай!?
Безгрижието светло...с мрачна болка да смениш!?
Да виждаш през решетки красотата, как успяваш,
разкажи ми!?
Усмивката зад маска тъжна,
с мъка ли успяваш да пестиш!?
Е, пробвай се поне да споделиш!?
Във дреха призрачна,
облякоха ли твоите герои!?
Зацапаха ли с пепел свежите мечти!?
Дъхът ти скриха ли във топли лепкави усои!?
Вместо живот, студенина в очите ти тежи!
Но да блестиш от клетка май избра, ....
вместо от линията предна
на наречена "живот” игра!!
Да беше тук, да беше тук,
как трескаво желая!
Душите ни сломени лутат се в полето на безкрая!
Но стъпват все в едни и същи стари стъпки,
изстрадани, оставени отдавна от самите нас,
горещи,
но покрити с прах!
И в същата тъга дори потъват,
сред закъсняла болка
и забравен страх!
Мечтая!
Да беше тук...
или при теб да съм!
Как трескаво желая!
И моите пет...
Въпреки, че никой не ме е поканил, хвърлил ръкавица и други подобни, реших, че искам да споделя моите … пет… Дори и само заради желанието да си подредя мислите. Та ще се опитам да опиша мъжете, които са оставили следа в живота ми. И не само следа, но са помогнали по някакъв начин да се изградя, да бъда това, което съм в момента.
Първият от тях е … баща ми. Освен, че ми е измислил странното име, той ме научи да обичам музиката. Бавно и постепенно. Имаше моменти, в които доста се съпротивлявах. По детски. Как иначе да опиша ситуацията, в която застанали с едно приятелче на първия ред в операта, засмукахме лимони, докато бащите ни свирят долу в оркестъра. Няма да описвам какво ни се случи, но то е нищо в сравнение с това, което заслужихме, когато гонейки се в кулоарите се озовахме на сцената – по време на поредното представление. Така и татко не можа да ме убеди да се науча да свиря на музикален инструмент, но пък ме научи да бъда добър слушател.
Вторият мъж…по-скоро момче. За него разказах вече в блога на mi6ka66 - http://mi6ka66.blog.bg/viewpost.php?id=37464
Освен описаната там случка, друга негова реплика беше в един лексикон… Беше написал, че не харесва в мен това, че съм толкова… добра. Знам какво е имал предвид, знам и защо го е написал. Но май не искам да се променям. Дори и съзнавайки, че това често ми носи поредната рана… Но пък заздравява. А нали това, което не ни убива, ни прави по-силни?
С третия се запознах на първата студентска бригада. Беше една любов, която ме накара да загубя себе си, в желанието да изплетем нишката на живота си. По край него научих много за изобразителните изкуства, за философията. Научих се да чувствам картините. Дълги години беше най-близкия ми човек. Както и аз на него. Много способен художник. Никога не стигаше времето да нарисува всичките си идеи за картини. Имам много от тях в спомените си… Обаче неусетно започнахме да гледаме в различни посоки и това сложи край на брака ни.
С четвъртия израснах духовно. Той ми помогна да разбера, че всичко, което ми се случва има причина, има някакъв вътрешен смисъл, който трябва да открия, че няма случайни неща и че мислите ни определят битието ни. Той ме научи да не се страхувам от високото. С него имам и най-романтичното си преживяване. Беше началото на април. Решихме да изкачим връх Мусала. Планът ни включваше две нощувки в х. Мусала. През деня между двете се качихме на върха. Когато се върнахме в хижата, разбрахме, че хижарите ще се прибират в Самоков, уговорихме се къде да оставим ключа от хижата и те тръгнаха. Надвечер заваля сняг. С най-големите снежинки, които съм виждала. Вечеряхме и аз излязох навън да си изпуша дежурната цигара. А вътре той засвири на флейта. Представете си само…високо в планината, няма жива душа на близо, снегът бавно пада, флейтата… Не можех да остана само с една цигара…
Петият… човекът, който ме научи да знам, че не съм сама. Каквито и разстояния да ни делят, усещам присъствието му. Постоянно…Понякога е толкова силно, че настръхвам от… допира му. Появи се в живота ми неочаквано, но сякаш е трябвало. Дори и заради сблъсъкът ми с поредното изкуство. След музиката на татко, рисуването на бившия ми съпруг. Беше ред на литературата. Макар и да не му е професия, тя извира от него!
Трябва да съм дяволски щастлива жена – била съм и съм - рисувана в картини, муза на музикант и поет…
Автор: radalia Категория: Лични дневници
Прочетен: 346 Коментари: 21Коментари
1. wildroses - :)))
21.01.2007 18:31
Страхотна петица! Изкуството те е завладявало поетапно и всеобхватно :) Благодаря, че сподели!
Изтрий
2. radalia - Ако е вярно,
21.01.2007 18:34
че противоположностите се привличат... нали съм математик... ама погледнато задълбочено и математиката е изкуство, а във всяко изкуство има и математика ;)
Редактирай | Изтрий
3. adjna - Поздрави!
21.01.2007 18:37
Прекрасна муза :)))
Изтрий
4. wildroses - Противоположностите...
21.01.2007 18:41
се допълват или по- скоро преливат едно в друго :))), че допълват звучи сякаш не са цялостни..
Изтрий
5. radalia - :)
21.01.2007 18:46
Adjna, благодаря! :)
Wildroses, и на мен ми допада повече да преливат...
Но пък нали, според една теория, всеки от нас търси половинката си? И когато я намери, двамата заедно стават едно цяло...
Редактирай | Изтрий
6. darla - Чудесно е!
21.01.2007 18:51
Звучиш ми като щастлива жена. Поздрави!
Изтрий
7. wildroses - :)))
21.01.2007 18:56
Другата теория е за среща на две цялости, без чувство на незавършеност..нещо като цяло от сливане на цялости.
Някак по- ми харесва тази теория...вместо да търсиш, да придобиеш такива качества, които някой, от своя страна търси, но и взаимно да се "доизделватe", без усещания за липса :) Звучи ми хубаво поне :)))
Първият от тях е … баща ми. Освен, че ми е измислил странното име, той ме научи да обичам музиката. Бавно и постепенно. Имаше моменти, в които доста се съпротивлявах. По детски. Как иначе да опиша ситуацията, в която застанали с едно приятелче на първия ред в операта, засмукахме лимони, докато бащите ни свирят долу в оркестъра. Няма да описвам какво ни се случи, но то е нищо в сравнение с това, което заслужихме, когато гонейки се в кулоарите се озовахме на сцената – по време на поредното представление. Така и татко не можа да ме убеди да се науча да свиря на музикален инструмент, но пък ме научи да бъда добър слушател.
Вторият мъж…по-скоро момче. За него разказах вече в блога на mi6ka66 - http://mi6ka66.blog.bg/viewpost.php?id=37464
Освен описаната там случка, друга негова реплика беше в един лексикон… Беше написал, че не харесва в мен това, че съм толкова… добра. Знам какво е имал предвид, знам и защо го е написал. Но май не искам да се променям. Дори и съзнавайки, че това често ми носи поредната рана… Но пък заздравява. А нали това, което не ни убива, ни прави по-силни?
С третия се запознах на първата студентска бригада. Беше една любов, която ме накара да загубя себе си, в желанието да изплетем нишката на живота си. По край него научих много за изобразителните изкуства, за философията. Научих се да чувствам картините. Дълги години беше най-близкия ми човек. Както и аз на него. Много способен художник. Никога не стигаше времето да нарисува всичките си идеи за картини. Имам много от тях в спомените си… Обаче неусетно започнахме да гледаме в различни посоки и това сложи край на брака ни.
С четвъртия израснах духовно. Той ми помогна да разбера, че всичко, което ми се случва има причина, има някакъв вътрешен смисъл, който трябва да открия, че няма случайни неща и че мислите ни определят битието ни. Той ме научи да не се страхувам от високото. С него имам и най-романтичното си преживяване. Беше началото на април. Решихме да изкачим връх Мусала. Планът ни включваше две нощувки в х. Мусала. През деня между двете се качихме на върха. Когато се върнахме в хижата, разбрахме, че хижарите ще се прибират в Самоков, уговорихме се къде да оставим ключа от хижата и те тръгнаха. Надвечер заваля сняг. С най-големите снежинки, които съм виждала. Вечеряхме и аз излязох навън да си изпуша дежурната цигара. А вътре той засвири на флейта. Представете си само…високо в планината, няма жива душа на близо, снегът бавно пада, флейтата… Не можех да остана само с една цигара…
Петият… човекът, който ме научи да знам, че не съм сама. Каквито и разстояния да ни делят, усещам присъствието му. Постоянно…Понякога е толкова силно, че настръхвам от… допира му. Появи се в живота ми неочаквано, но сякаш е трябвало. Дори и заради сблъсъкът ми с поредното изкуство. След музиката на татко, рисуването на бившия ми съпруг. Беше ред на литературата. Макар и да не му е професия, тя извира от него!
Трябва да съм дяволски щастлива жена – била съм и съм - рисувана в картини, муза на музикант и поет…
Автор: radalia Категория: Лични дневници
Прочетен: 346 Коментари: 21Коментари
1. wildroses - :)))
21.01.2007 18:31
Страхотна петица! Изкуството те е завладявало поетапно и всеобхватно :) Благодаря, че сподели!
Изтрий
2. radalia - Ако е вярно,
21.01.2007 18:34
че противоположностите се привличат... нали съм математик... ама погледнато задълбочено и математиката е изкуство, а във всяко изкуство има и математика ;)
Редактирай | Изтрий
3. adjna - Поздрави!
21.01.2007 18:37
Прекрасна муза :)))
Изтрий
4. wildroses - Противоположностите...
21.01.2007 18:41
се допълват или по- скоро преливат едно в друго :))), че допълват звучи сякаш не са цялостни..
Изтрий
5. radalia - :)
21.01.2007 18:46
Adjna, благодаря! :)
Wildroses, и на мен ми допада повече да преливат...
Но пък нали, според една теория, всеки от нас търси половинката си? И когато я намери, двамата заедно стават едно цяло...
Редактирай | Изтрий
6. darla - Чудесно е!
21.01.2007 18:51
Звучиш ми като щастлива жена. Поздрави!
Изтрий
7. wildroses - :)))
21.01.2007 18:56
Другата теория е за среща на две цялости, без чувство на незавършеност..нещо като цяло от сливане на цялости.
Някак по- ми харесва тази теория...вместо да търсиш, да придобиеш такива качества, които някой, от своя страна търси, но и взаимно да се "доизделватe", без усещания за липса :) Звучи ми хубаво поне :)))
сряда, януари 17
Звукът на тишината - Пол Саймън
Здравей, мрак, мой стари приятелю,
дойдох да говоря отново с теб,
защото призракът леко пълзи,
пускайки семената си в съня ми
и видението, растящо в съзнанието ми
остава
в звука на тишината.
дойдох да говоря отново с теб,
защото призракът леко пълзи,
пускайки семената си в съня ми
и видението, растящо в съзнанието ми
остава
в звука на тишината.
неделя, януари 14
Раздяла
Да! Разделям се... с една любов... Старая се да спазвам правилото "Никога не казвай никога". За това и не пиша "завинаги".
Но наистина слагам край. Аз го слагам. Не обстоятелствата, които в случая само ми помогнаха да взема решението.
Ако сте чели предишните ми постинги и сте пуснали клипчето, сигурно вече сте се сетили, че не става въпрос за раздяла с любим човек.
Подадох предизвестие за напускане на работа...
Ще ми липсва общуването с младежите, техните светнали очи, удовлетворението, което изпитвам от това, че съм полезна, че съм им предала освен определени знания, но и че съм ги научила да бъдат хора. Хора, които да продават мускулите и ума си на най-високата цена, но никога да не продават себе си и приятелите си. Да не се чувстват виновни, ако не знаят какво ще правят в живота си, защото съм им казвала, че
"Най-интересните хора, които познавам, не са знаели на 20 години какво искат да правят с живота си. Някои от най-интересните 40 годишни хора, които познавам, още не знаят."
Другото, което съм искала да ги науча е да не се безпокоят за бъдещето, защото "безпокойствието е толкова ефективно, колкото опитът да се реши алгебрично уравнение чрез джвакане на дъвка". Че е важно да имат своите мечти и да се борят за тях. И да ги постигат!
Че и най-малката лъжа боли повече, отколкото най-страшната истина. Че не е достатъчно да подадеш ръка, но е важен и начина, по който го правиш. Учила съм ги да търсят, откриват и творят красота във всичко, до което се докосват.
Сега се разделям с всичко това. Предполагам, че ще продължа да усещам липсата на класната стая, на шумните коридори, на притихналото училище на 15 септември сутринта. Цял живот ще настръхвам на "Върви, народе възродени"...
Но пък ще ме напусне угризението, че захвърлям поредната "тухла в стената", че не ми достигат силите да се противопоставям на системата, която изгражда чрез мен поредния немислещ...
Но наистина слагам край. Аз го слагам. Не обстоятелствата, които в случая само ми помогнаха да взема решението.
Ако сте чели предишните ми постинги и сте пуснали клипчето, сигурно вече сте се сетили, че не става въпрос за раздяла с любим човек.
Подадох предизвестие за напускане на работа...
Ще ми липсва общуването с младежите, техните светнали очи, удовлетворението, което изпитвам от това, че съм полезна, че съм им предала освен определени знания, но и че съм ги научила да бъдат хора. Хора, които да продават мускулите и ума си на най-високата цена, но никога да не продават себе си и приятелите си. Да не се чувстват виновни, ако не знаят какво ще правят в живота си, защото съм им казвала, че
"Най-интересните хора, които познавам, не са знаели на 20 години какво искат да правят с живота си. Някои от най-интересните 40 годишни хора, които познавам, още не знаят."
Другото, което съм искала да ги науча е да не се безпокоят за бъдещето, защото "безпокойствието е толкова ефективно, колкото опитът да се реши алгебрично уравнение чрез джвакане на дъвка". Че е важно да имат своите мечти и да се борят за тях. И да ги постигат!
Че и най-малката лъжа боли повече, отколкото най-страшната истина. Че не е достатъчно да подадеш ръка, но е важен и начина, по който го правиш. Учила съм ги да търсят, откриват и творят красота във всичко, до което се докосват.
Сега се разделям с всичко това. Предполагам, че ще продължа да усещам липсата на класната стая, на шумните коридори, на притихналото училище на 15 септември сутринта. Цял живот ще настръхвам на "Върви, народе възродени"...
Но пък ще ме напусне угризението, че захвърлям поредната "тухла в стената", че не ми достигат силите да се противопоставям на системата, която изгражда чрез мен поредния немислещ...
петък, януари 12
Да си припомним...
Et si tu n’existais pas
Joe Dassin (1975)
Et si tu n‘existais pas
Dis-moi pourquoi j‘existerais?
Pour traîner dans un monde sans toi
Sans espoir et sans regret
Et si tu n‘existais pas
J‘essayerais d‘inventer l‘amour
Comme un peintre qui voit sous ses doigts
Naître les couleurs du jour
Et qui n‘en revient pas
Et si tu n‘existais pas
Dis-moi pour qui j‘existerais?
Des passantes endormies dans mes bras
Que je n‘aimerais jamais
Et si tu n‘existais pas
Je ne serais qu‘un point de plus
Dans ce monde qui vient et qui va
Je me sentirais perdu
J‘aurais besoin de toi
Et si tu n‘existais pas
Dis-moi comment j‘existerais?
Je pourrais faire semblant d‘être moi
Mais je ne serais pas vrai
Et si tu n‘existais pas
Je crois que je l‘aurais trouvé
Le secret de la vie, le pourquoi
Simplement pour te créer
Et pour te regarder
Et si tu n‘existais pas
Dis-moi pourquoi j‘existerais?
Pour traîner dans un monde sans toi
Sans espoir et sans regret
Et si tu n‘existais pas
J‘essayerais d‘inventer l‘amour
Comme un peintre qui voit sous ses doigts
Naître les couleurs du jour
Et qui n‘en revient pas
А ако ти не съществуваше
/превод: LeeAnn/
А ако ти не съществуваше
Кажи ми защо аз да съществувах?
За да обитавам този свят без теб,
Без надежда и без покаяние?
А ако ти не съществуваше
Щях да опитам да изобретя любовта
Като художник, който вижда как пръстите му
Раждат цветове,
които никога не се връщат при него.
А ако ти не съществуваше
Кажи ми за кого аз да съществувах?
За да заспиваха в ръцете ми минувачи
Които никога нямаше да обикна.
А ако ти не съществуваше
Нямаше да съм нищо повече от точица
В този свят, който идва и си отива
Щях да се чувствам изгубен
Щях да имам нужда от теб
А ако ти не съществуваше
Кажи ми как аз да съществувах?
Можеше да се преструвам, че съм аз
Но нямаше да съм истински
А ако ти не съществуваше
Мисля, че щях да открия
Тайната и причината за живота,
Единствено за да те създам
И да те гледам…
А ако ти не съществуваше
Кажи ми защо аз да съществувах?
За да обитавам този свят без теб,
Без надежда и без покаяние?
А ако ти не съществуваше
Щях да опитам да изобретя любовта
Като художник, който вижда как пръстите му
Раждат цветове,
които никога не спират да го удивляват.
Joe Dassin (1975)
Et si tu n‘existais pas
Dis-moi pourquoi j‘existerais?
Pour traîner dans un monde sans toi
Sans espoir et sans regret
Et si tu n‘existais pas
J‘essayerais d‘inventer l‘amour
Comme un peintre qui voit sous ses doigts
Naître les couleurs du jour
Et qui n‘en revient pas
Et si tu n‘existais pas
Dis-moi pour qui j‘existerais?
Des passantes endormies dans mes bras
Que je n‘aimerais jamais
Et si tu n‘existais pas
Je ne serais qu‘un point de plus
Dans ce monde qui vient et qui va
Je me sentirais perdu
J‘aurais besoin de toi
Et si tu n‘existais pas
Dis-moi comment j‘existerais?
Je pourrais faire semblant d‘être moi
Mais je ne serais pas vrai
Et si tu n‘existais pas
Je crois que je l‘aurais trouvé
Le secret de la vie, le pourquoi
Simplement pour te créer
Et pour te regarder
Et si tu n‘existais pas
Dis-moi pourquoi j‘existerais?
Pour traîner dans un monde sans toi
Sans espoir et sans regret
Et si tu n‘existais pas
J‘essayerais d‘inventer l‘amour
Comme un peintre qui voit sous ses doigts
Naître les couleurs du jour
Et qui n‘en revient pas
А ако ти не съществуваше
/превод: LeeAnn/
А ако ти не съществуваше
Кажи ми защо аз да съществувах?
За да обитавам този свят без теб,
Без надежда и без покаяние?
А ако ти не съществуваше
Щях да опитам да изобретя любовта
Като художник, който вижда как пръстите му
Раждат цветове,
които никога не се връщат при него.
А ако ти не съществуваше
Кажи ми за кого аз да съществувах?
За да заспиваха в ръцете ми минувачи
Които никога нямаше да обикна.
А ако ти не съществуваше
Нямаше да съм нищо повече от точица
В този свят, който идва и си отива
Щях да се чувствам изгубен
Щях да имам нужда от теб
А ако ти не съществуваше
Кажи ми как аз да съществувах?
Можеше да се преструвам, че съм аз
Но нямаше да съм истински
А ако ти не съществуваше
Мисля, че щях да открия
Тайната и причината за живота,
Единствено за да те създам
И да те гледам…
А ако ти не съществуваше
Кажи ми защо аз да съществувах?
За да обитавам този свят без теб,
Без надежда и без покаяние?
А ако ти не съществуваше
Щях да опитам да изобретя любовта
Като художник, който вижда как пръстите му
Раждат цветове,
които никога не спират да го удивляват.
сряда, януари 10
Безсъници
С оглед на ранното ставане, си легнах в прилично време. Почетох и заспах. И сънувах... че си говорим с теб... за изгреви и залези... за водводен свят и космически пътешествия... за изкуство и компютърни червеи... за пътуване към себе си и бягство от самота... Събутих се. Подтиснах сърцебиенето и заспах отново. Бях сигурна, че телефонът ми звънна. Погледнах го - нямаше и следа. Но усещането, че ме търсиш, е в мен. Станах и седнах на компютъра...
събота, януари 6
Безкрайно объркано...
06.01.2007 23:42 -
Изморена съм.... Но имам желание! Извървяла съм дълъг път... но продължавам да търся ... себе си. Спомних си лятото... Беше още съвсем тъмно, когато станах…Беше тихо, когато отворих очи… Бяха тъмни съседските прозорци…Бяха тихи улиците… Беше тъмно в къщи…Беше тихо на паркинга… Беше тъмно в сърцето ми…Беше тихо в душата ми.. Но станах и тръгнах…Пътувах в тъмния и тих автобус. Започна да се разсъмва... Притеснявах се, че ще закъснея. Но отидох навреме… Кожата ми беше настръхнала, но се съблякох бавно…Небето вече светлееше в розово. Морето съвсем притихнало… като огледало…виждах всяка песъчинка… Бавно нагазих във водата… цялата настръхнала. Колкото по-дълбоко влизах, толкова повече небето и морето се сливаха..., а с тях и аз. За да посрещнем заедно изгрева.Обичам морето - тихото сутрешно, развълнуваното вечерно, спокойното, разбунтуваното, синьото, зеленото, оловното, отразяващото слънцето или лунната пътека...Беше... и ще бъде! Но затова е нужна крачка... следващата крачка! Ще я направя ли? Както предните? Дали по рачешки отново ще сбъркам посоката? Не искам никой да върви към мен... а с мен...Вярна съм на себе си - ранена газела, диво зверче или просто жена - и затова те търся...Търся те, за да ме отведеш в твоята равнина. Да опозная твоите ветрове, твоето слънце, твоята тъга и радост...
Изморена съм.... Но имам желание! Извървяла съм дълъг път... но продължавам да търся ... себе си. Спомних си лятото... Беше още съвсем тъмно, когато станах…Беше тихо, когато отворих очи… Бяха тъмни съседските прозорци…Бяха тихи улиците… Беше тъмно в къщи…Беше тихо на паркинга… Беше тъмно в сърцето ми…Беше тихо в душата ми.. Но станах и тръгнах…Пътувах в тъмния и тих автобус. Започна да се разсъмва... Притеснявах се, че ще закъснея. Но отидох навреме… Кожата ми беше настръхнала, но се съблякох бавно…Небето вече светлееше в розово. Морето съвсем притихнало… като огледало…виждах всяка песъчинка… Бавно нагазих във водата… цялата настръхнала. Колкото по-дълбоко влизах, толкова повече небето и морето се сливаха..., а с тях и аз. За да посрещнем заедно изгрева.Обичам морето - тихото сутрешно, развълнуваното вечерно, спокойното, разбунтуваното, синьото, зеленото, оловното, отразяващото слънцето или лунната пътека...Беше... и ще бъде! Но затова е нужна крачка... следващата крачка! Ще я направя ли? Както предните? Дали по рачешки отново ще сбъркам посоката? Не искам никой да върви към мен... а с мен...Вярна съм на себе си - ранена газела, диво зверче или просто жена - и затова те търся...Търся те, за да ме отведеш в твоята равнина. Да опозная твоите ветрове, твоето слънце, твоята тъга и радост...
вторник, януари 2
Венета Мандева
Този постинг ще посветя на нея – Венета Мандева. Каквото и да кажа в нейна памет, все ще е недостатъчно. Още като бях младо момиче й се възхищавах – поетеса, журналист, гражданин… Тя бе Човек! С главна буква! Така не ми стигна времето, за да изразя благодарността и възхищението си към нея! Беше сред приятелите на майка ми. Още на първата ни среща ми направи впечатление – дали защото беше висока и спортна (също като мен). По-късно се запознах със стиховете й…с изявената й гражданска позиция…В онези години беше председател на Екогласност във Варна…Посмъртно й бе присъдена награда Варна за литературно творчество. Тя беше първият човек, който, освен всичко обичайно, ми пожела шанс. Тогава не бях го оценила. Беше ми преминало през погледа без да го осмисля…
Предлагам ви някои от нейните стихотворения:
ПЪРВИ ЯНУАРИ
С надеждата да сме щастливи
суетни бяхме, суетливи,
с елхи търчахме през пазара,
изпращахме и тази Стара,
посрещахме и тази Нова
с варак и сняг, със тост и слово,
с шампанско, пръснало лицата,
със фойерверки зад стъклата,
с целувки, смесени със вино –
като в стоп-кадъра на кино.
А днес е първи януари –
с една година по сме стари,
навън денят в стъклата свети,
дими във чашите кафето,
но то не може да събуди
онази, снощната ни лудост.
Душата ли е отлетяла –
защо се чувствам само тяло
и над чиниите измити
безшумно капят ми сълзите?
Ах, днес е първи януари!
И не защото по сме стари –
Когато нещо си отива,
Не виждам как да съм щастлива.
Добре, че иде утре, после
пак делникът ще бъде остров,
на който аз ще се спасявам,
когато в празник лошо плавам.
Една година си отиде
със обич, болки и обиди…
С една година по сме стари.
Ах, днес е първи януари!
ЗАКОН
Растяхме дългобедри, ранозрели,
с усмивчица скептична на уста.
Под йоники, китари и чинели
решихме, че променяме света.
Забравихме Ромео под луната.
За всеки танц партньорът беше нов.
Задъханият ритъм на телата
прескочи дръзко стадия любов.
Всепозволенст! Колко водорасли
ни спънах, прилепнали за нас.
С умора и семейства днес обрасли,
душите ни заплакаха на глас.
И срещна се Ромео с Жулиета,
луната смъкна жалкия им грим.
Макар и по на тридесет и четири –
законът просто бил неотменим.
Със собствени Монтеки, с Капулети,
избрани в лекомислен танц.
Вместо отровата или стилета,
децата ни сега се вглеждат в нас.
Верона е светът! И чака сцена,
в която Шекспир да ни съкруши.
… А любовта расте непозволена
и силата й всичко ще реши.
АЗ СЪМ ПЕПЕЛЯШКА
Отдавна вече принцът си отиде,
където му е мястото – в дворец,
при своето огнище без щурец
по клепките суших една обида.
Навярно като принц се е предрешил,
а може би е бил погрешен принц…
Анахронизъм принцът е по принцип
и повече не искам да съм смешна!
Запомних как ръце от него крих –
големи и червени от прането.
Те, принцовете, имат си карети –
аз тиквата за ядене сварих.
И даже да съм с най-изискан вкус,
без токчета града в дела преброждам –
кристалните пантофки не подхождат
за делничния градски автобус.
И все по-рядко, все по-кратко бал
в живота ми с лъча си ще пробяга,
но бий дванайсет – тръгвам си веднага
и все едно кой ме е познал.
Че трябва да се свързват двата края –
до късно кърпя после през нощта,
след туй ме чакат още куп неща
и бръчки край очите ми чертаят…
При своето огнище без щурец
посипвам с пепел старата обида.
Отдавна принцът си отиде.
Но кой събужда входния звънец?
ИЛЮЗИИ
Когато минутите падат по ред като жълти стотинки
и гъстата кал и студеният дъжд ти залепят настинки,
когато мълчи телефонът и с празен сигнал ти отвръща,
и вечната орбита влачи те – в къщи – на работа – в къщи,
когато стрелките крилете си твърдо в дванайсет затварят
и сякаш последна звезда зад пердето ти бързо догаря,
клепачите здраво стисни и забравяй, забравяй, забравяй
за всички прегради, несвързани краища, злобни забави!
Не се ли е случвало вече така да е, даже по-тежко,
не си ли заплащала друг път за чужди коварства и грешки?
Напразно наричат илюзии светлото, ведрото само!
Затварям вратата на днешния ден
и подпирам я с утрешно рамо.
Предлагам ви някои от нейните стихотворения:
ПЪРВИ ЯНУАРИ
С надеждата да сме щастливи
суетни бяхме, суетливи,
с елхи търчахме през пазара,
изпращахме и тази Стара,
посрещахме и тази Нова
с варак и сняг, със тост и слово,
с шампанско, пръснало лицата,
със фойерверки зад стъклата,
с целувки, смесени със вино –
като в стоп-кадъра на кино.
А днес е първи януари –
с една година по сме стари,
навън денят в стъклата свети,
дими във чашите кафето,
но то не може да събуди
онази, снощната ни лудост.
Душата ли е отлетяла –
защо се чувствам само тяло
и над чиниите измити
безшумно капят ми сълзите?
Ах, днес е първи януари!
И не защото по сме стари –
Когато нещо си отива,
Не виждам как да съм щастлива.
Добре, че иде утре, после
пак делникът ще бъде остров,
на който аз ще се спасявам,
когато в празник лошо плавам.
Една година си отиде
със обич, болки и обиди…
С една година по сме стари.
Ах, днес е първи януари!
ЗАКОН
Растяхме дългобедри, ранозрели,
с усмивчица скептична на уста.
Под йоники, китари и чинели
решихме, че променяме света.
Забравихме Ромео под луната.
За всеки танц партньорът беше нов.
Задъханият ритъм на телата
прескочи дръзко стадия любов.
Всепозволенст! Колко водорасли
ни спънах, прилепнали за нас.
С умора и семейства днес обрасли,
душите ни заплакаха на глас.
И срещна се Ромео с Жулиета,
луната смъкна жалкия им грим.
Макар и по на тридесет и четири –
законът просто бил неотменим.
Със собствени Монтеки, с Капулети,
избрани в лекомислен танц.
Вместо отровата или стилета,
децата ни сега се вглеждат в нас.
Верона е светът! И чака сцена,
в която Шекспир да ни съкруши.
… А любовта расте непозволена
и силата й всичко ще реши.
АЗ СЪМ ПЕПЕЛЯШКА
Отдавна вече принцът си отиде,
където му е мястото – в дворец,
при своето огнище без щурец
по клепките суших една обида.
Навярно като принц се е предрешил,
а може би е бил погрешен принц…
Анахронизъм принцът е по принцип
и повече не искам да съм смешна!
Запомних как ръце от него крих –
големи и червени от прането.
Те, принцовете, имат си карети –
аз тиквата за ядене сварих.
И даже да съм с най-изискан вкус,
без токчета града в дела преброждам –
кристалните пантофки не подхождат
за делничния градски автобус.
И все по-рядко, все по-кратко бал
в живота ми с лъча си ще пробяга,
но бий дванайсет – тръгвам си веднага
и все едно кой ме е познал.
Че трябва да се свързват двата края –
до късно кърпя после през нощта,
след туй ме чакат още куп неща
и бръчки край очите ми чертаят…
При своето огнище без щурец
посипвам с пепел старата обида.
Отдавна принцът си отиде.
Но кой събужда входния звънец?
ИЛЮЗИИ
Когато минутите падат по ред като жълти стотинки
и гъстата кал и студеният дъжд ти залепят настинки,
когато мълчи телефонът и с празен сигнал ти отвръща,
и вечната орбита влачи те – в къщи – на работа – в къщи,
когато стрелките крилете си твърдо в дванайсет затварят
и сякаш последна звезда зад пердето ти бързо догаря,
клепачите здраво стисни и забравяй, забравяй, забравяй
за всички прегради, несвързани краища, злобни забави!
Не се ли е случвало вече така да е, даже по-тежко,
не си ли заплащала друг път за чужди коварства и грешки?
Напразно наричат илюзии светлото, ведрото само!
Затварям вратата на днешния ден
и подпирам я с утрешно рамо.
Абонамент за:
Публикации (Atom)