Тази вечер се замислих за надеждата.
Която не трябва да губим, която би трябвало да ни съпровожда. Но тя си отива в един момент. Става пусто, апатично. Дните посивяват, а нощите стават студени. И сякаш не вярваме, че ще имаме някога отново нея - надеждата. Загубваме вяра в себе си. Светът, нашия свят опустява.
А после един ден, може да не е непременно ден, но се събуждаме. От какво, кое ни кара отново да се чувстваме живи? За мен винаги е различно - понякога е точната дума на приятел, понякога усмивката на непознат, понякога протегната детска ръчичка или синьото на небето.
Милиони пъти съм минавала от едното състояние в другото. Помня едно детско филмче "Приказка без край". Там имаше едно блато на отчаянието. Главният герой затъваше в него, защото беше на път да предаде мечтите си...
Имаше и един фантастичен герой Фалкор, който беше олицетворение на доброто, на силата за постигане на мечтите. Бих казала и на вярата.
Не ме питайте в какво вярвам. Имам си дните, в които не вярвам на нищо, на никого. Имам си и другите дни, в които съм доверчива и добра. Знам, че с всички е така.
За какво мечтая ли? Тъпо е, но май единственото нещо, което мога да определя като мечта е да умра тихо и спокойно, без да съм в тежест на близките си.
Надеждите? Те са толкова много, но май основната е да продължавам да съм нужна и полезна на близките, приятелите, колегите. Да преодолея това чувство за самотност.
Лошото е, че не виждам надежда за последното...
А сега ми се слуша Ози...
Няма коментари:
Публикуване на коментар