Богдана - ІІ част

"Да поседнем, любов..."

Една от най-известните й песни. От тези, които в никакъв случай не са приоритет на една или друга възраст. Моментът е труден и мисля, че за много е непреживян. Може би за добро. Не смея да изразя мнение.



Така или иначе те отминават. Оставят някакви спомени, някакви тъги, някакви радости... Затова и са нашите "Години, години"



Едно от малкото неща, които се запазват през годините са именно те - тези, които винаги ни разбират, тези, които могат да ни критикуват, тези, които се радват заедно с нас. Тези, за които трудно намираме време, но когато сме заедно, сякаш времето не е минало. Те - "Старите приятели"!



Колкото и да ги обичам, колкото и да е топло и истинско, твърде често нещо ми липсва. И са глупави и смешни опитите ми да го скрия от тях. И все пак "Пейте, приятели"



Понякога времето така е измило всичко, че не ни е останало нищо, освен да съжаляваме... Да се чудим дали сън или илюзия беше тази "Обич действителна"



и сигурно в нечии очи изглежда като сила и смелост да можеш да си признаеш нещо толкова простичко - "Мъчно ми е"



Както и това да не се крием за излишни оправдания и ... каквото там намерите за добре. Може би годините оказват влияние, но времето не е виновно за това, че ни боли "От самота"



И все пак има надежда. Думите за излишни. На никого не му е лесно, но това трябва ли да ни прави нечувствителни и едва ли непукизма ни прави Човеци, "Хей, хора!"

1

Една жена

Още помня, как като дете, избирах подарък за рождения ден на майка ми и с оглед на малкото спестени парички, реших да й купя грамофонна плоча. Избрах една на Богдана Карадочева. Все по-често се връщам към нейните песни. Сигурно, защото вече съм във възрастта, когато нещата, за които тя пее ми се струват близки. Днес порових в нета с желание да видя какво мога да намеря. Предлагам ви го.

И понеже все пак е месец март и по някакви неписани правила, той се води за женски, ви предлагам да започнем с една чисто женска песничка:

Само за жени




В интерес на истината, делят ме броени месеци от това да попадна в категорията на 20 по 2, но намерих нещо хубаво за себе си в следващия факт:

Остаряваме бавно
Остаряваме бавно неусетно почти
Много видимо аз, по невидимо ти
Вече май наближавам 35,
а все още минавам за един млад поет.

Едно старо момиче почва в мен да личи,
със опънати нерви, с уморени очи.
Обяснима развръзка и естествен процес -
утре сутрин ще станат, синовете ни в шест.
Тоз обелил коляно, оня пукнал глава.
питат, плачат, разпитват за това и това.

И ни връзват жестоко със желязно въже,
хищни малки момчета, страшни малки мъже.
Погледни ме, не гледай все към тях, все към тях,
Ах, отдавна забравих тази думичка, ах.
Остави ги самички, тази вечер поне.
Ние имаме още колене, рамене.
Ние имаме още свита в нас на кълбо,
една зла упорита остаряла любов.





И някак все по-често си припявам тази песничка:

Безсъница

Не, не мога да спя, не мога.
Пепелникът с угарки „Внимавай” ми вика.
А под моя прозорец, вечно отворен,
двама млади от снощи говорят, говорят...
Що за разговор странен, даже не зная,
Но не могат да стигнат до края.
На сина ми тъй много момчето прилича
и познато е май, че до него момичето.
Не им завиждам, малко се вълнувам,
когато млъкнат, за да се целуват.
И все си мисля без завист и със радост
докле е младост, ах, докле е младост!
Ще будувам, разбрах, то се вижда.
Но не съмва, а аз недовиждам...
Може би там под моя отворен прозорец
само спомени нощни само говорят, говорят.



И не знам, но все не мога да повярвам, че

Нямаме време

Чудо ли някакво чакаме
в тия минути внезапни?
Имаш ужасно улегнал характер,
а аз още гоня вятъра.

Смешно е просто да си помислим,
че утре пак ще сме заедно.
Ти си във възраст наречена рискова,
аз съм скандално млада.

Времето даже не ни прощава
тая нелепа привързаност -
твоят часовник все изостава,
моят напук избързва.

Нямаме време нито до почнем,
нито да свършим навреме.
Посребрените ти слепоочия
неистово светят над мене.

Всичко до ужас несъвместимо
като насрещни влакове,
а продължаваме да стоиме
на ъгъла и чакаме.



Продължавам да съм подвластна на

Тази вечна любов

Когато страстите се уморят
да бъдат с нас във есенните нощи —
дали ще спрем тогава насред път,
или у нас ще вика някой "Още!"?

И няма ли тогава да тъжим
за наш'те срещи и раздели —
защото щастие на тях дължим,
защото с тях сме истински живели?

Любов, Любов, ти все оставаш млада —
до края си след тебе все вървим.
Изгаряме на светлата ти клада,
изгаряме — и пак благословим!

Във свойта пъстра есенна тъга
нали полето тайно се надява
след бялото мъртвило на снега
да възкреси зелената си слава!

Ах, този тъжно-весел кръговрат,
за нас той пролетите не повтаря!
Но бил ли си с една любов богат,
спокойно твойта есен ще догаря...



Може би някой ден ще се постарая да кача други нейни песни в тубето. Искам да приключа с една, която винаги съм възприемала като много, много лична:

Изповед

Ей така се обърка живота ми - възел до възел,
скъсани нишки, изпуснати бримки - от бързане.
Преполовено - кълбото, а плетката - нищо и никаква -
стройно да нижа годините - тъй не можах да привикна.
Два реда прави да има - десет след тях са наопаки.
колко ли пъти съм си сменила посоките.
Колко пъти съм почвала все отначало,
а неизкаран доникъде е на живота ми шалът.
За утешение мисля, че още далече е зимата,
че и дори да пристигне - дрехи на заем ще взимам.
Все са останали някъде няколко верни приятели -
да ни загърнат със сигурност - мен и душата ми.
Чаткат иглите в ръцете ми, божичко, чаткат напразно,
спъват се в грешки и в стихове, в думи неказани.
Тъй се обърка животът ми - плетен-недоизплетен.
нишката как да прережа - пристъпва по нея детето ми!