Продължаваш да си същия...

Казваш ми безпощадни истини,
а после ми изтриваш сълзите...

Удряш по най-слабите ми места,
а после ми помагаш да се изправя...

Защото знаеш, че никой друг
не би могъл да го направи.

Вия от безсилието, което изпитвам с теб,
а ти се шегуваш блестящо - като никой друг.

Забравяйки себе си, аз се смея.
И съм готова всичко да приема.
А ти не позволяваш.

Отново си другия -
студен и недостъпен.


И се уча да бъда като теб.
Някога, някъде.

С онази червена рокля, която не видя...

Безкрайно истинско,
безкрайно днешно
отрече се от мен.

Дори петлите не пропяха.


Безкрайно честно,
безкрайно вчерашно
аз вярвах.

Но настъпи днес.


Безкрайно искрено,
безкрайно значещо
обичах.

Вероятно продължавам.


Безкрайно силна,
безкрайно можеща,
за теб се молех.

Затръшна се вратата.


Безкрайно тъжна,
безкрайно слаба
май трябва да си тръгна...

На теб

Понякога те пускам във съня си,
за да запълня липсата ти денем.
Защо си мислиш, че съм силна,
когато плача като мъничко момиче?

Да, прав си! Не си видял сълза,
и всяка болка гоня бързо.
Тъгата в себе си я пазя -
не искам ти дори да я познаваш.

За тебе искам да съм бяла,
усмихната и лъчезарна,
видение и истинска в едно
дали ще имаш за това търпение?