Писна ми!!!

Следващите редове не са подходящи за хора, които вече ги е обзела еуфорията на утрешния ден. Сега ще се оплаквам... тук... защото няма къде другаде да намеря кладенеца, в който да викам ;)
Още сутринта станах с някакво абсолютно гадно усещане. Половин час по-късно получих първото потвърждение на интуицията си. Вчера, като последен работен ден за годината, трябваше се да оправят купища документи. Един подобаващо хлъзгав джоб беше в ръцете ми, знаех, че го предадох на когото трябва, но... тази сутрин беше изчезнал... тотално... а беше важен! Никъде не го открихме! След час случайни хора се обадиха, че са го намерили … на улицата! Благодарна съм им!!!Сутринта станах твърде рано според разбиранията ми за почивен ден. Чакаше ме много работа… домашна. Започна се от смяната на изгоряла електрическа крушка, което от своя страна, доведе до подмяната на цялата фасунга. Справих се – не ми е за първи път. Ужасих се, когато към 1ч. на обяд ми съобщиха, че след 10 минути ще ми докарат 3 кубика дърва. Никого не можех да извикам. Запретнах ръкави и … сещате се. Днешната си фитнес тренировка не карах в прашната зала. Сигурно още щях да мъкна чували, ако не беше минал един ром с децата си. Предложиха си труда, спазарихме се лесно. Покрай чувалите с дърва, се разговорихме. Децата не ходели на училище. Обяснението беше, че там – в училище, имало наркомани, които пребили малките ромчета още през септември. И таткото ги спрял от училище… Така му помагали… и никой не им предлагал наркотици, и никой вече не ги пребивал. Но забелязах погледа на баткото (на около 12 години) да шари по лавиците с книги. Подарих му една от любимите си детски книжки – „Пипи Дългото чорапче”. Таткото забеляза Библията. Заговорихме се за религия. Оказа се, че всяка неделя води цялото си семейство на църква. Децата оставали в храма и на неделно училище…Отец Георги учил малкия да чете…Не искам да коментирам. В предните си постинги съм писала на тема „българско училище”. За съжаление, днешният ден с нищо не опроверга мнението ми.

Няма да пиша заглавие!!!

Не поставих първо заглавието. За разлика от друг път. Реших да оставя мислите ми да се реят. Да не ги вкарвам в рамката, която би определила едно заглавие.

Днес е шантав ден. Като се започне от събуждането ми. Бях готова да ставам, а нямаше още 6ч. Не страдам от безсъние. Бях сънувала, че си вземам довиждане с най-добрите си приятели. Заминавах някъде, незнам къде, но знаех, че отивам на хубаво място и нямах търпение. Обърнах се на другата страна с идеята да стигна до мястото, но …сънят беше свършил.

Станах и заех с нормалните, за неделен ден, задължения на работеща жена. Включително и приготвянето на закуска и обяд от три ястия. После парцала, метлата, ютията… И накрая задължителните два часа за себе си.

Счупих първото огледало в живота си. На моята възраст… сега да се предавам ли? Споделих с двама от героите в съня ми. Единият каза, че ще ми подари за Коледа ново, а другия, че поверията били остарели :)

и „плюс това, аз съм на късмет...и като ми пише даден човек, може да счупи до 12 кв.м. огледала”.

Обаче аз се страхувам…Незнам от какво… Но страхът е някъде дълбоко в мен и ме изнервя…Не мога да се погледна в огледалото, което ме правеше най-хубава ;) и да си дам сили. Май ще трябва да ги потърся другаде… Къде ли е онова място от съня ми и какво ли ме чака? Обещавам да не се сбогувам с приятелите си!

Точно преди да публикувам всичко това, компютърът ми заби - нещо, което също много рядко ми се случва... Добре, че не се предавам лесно :)

Почивка

Има дни, в които ежедневието така ме притиска, че нямам време да поема въздух. Едно след друго следват събития, които ме изстискват. Проблеми, които не търпят отлагане и трябва на часа да се решат. Познати и не толкова познати молят за нещо. Приятелите споделят болките си. Близките очакват разбиране и съответно поемане на част от тяхната отговорност и задължения. И лошото е, че повечето дни са такива. Добре, че ги има малкото откраднати минути за реални и виртуални разговори, които поддържат усмивката в сърцето и на лицето ми. Така е през деня…
А вечерта неминуемо идва онзи миг, в който всички са заспали… И тогава оставам сама със себе си…
За пореден път тази вечер слушам една песен. Действа ми отпускащо и релаксиращо… Улавям се, че мечтая… Лятна вечер… плисък на вълни… мирис на водорасли… любимия човек до мен…
Постарах се да я намеря :)

Тази вечер съм приказлива :)

13.12.2006 22:32 - Мъдростта, която ни прави способни да помагаме, Волята, която насочва Мъдростта, Любовта, която вдъхновява Волята - ето качествата, които ни трябват...Съгласни ли сте?

На кръстопът

Преди много, много години, когато ми се налагаше да отговарям на въпроса на възрастните каква искам да бъда, като стана голяма, чудех се какво да отговоря. Защото исках да работя нещо, свързано с натискане на много копчета или да бъда учител.


Когато бях в гимназията видях първия Правец в живота си. Не смея да го нарека компютър, но ... едва ли не, се влюбих. Но детската мечта беше много силна все още и започнах да следвам Математика и информатика. Което се оказа, предимно математика, но не се оплаквах, защото винаги всяка решена задача ми е доставяла удоволствие. Завършвайки, вече знаех, че ще работя като учител по математика. По време на следването ми (всички знаем колко е закостеняло висшето ни образование, дори и днес) не можах да бъда „в крак” с развието на компютърните технологии... Просто бях изтървала влака... Започнах работа като учител по математика. Никога няма да забравя първите си часове в пети клас. Никой не ме беше учил какво и как да правя. Постъпвах според интуицията си и според това, което съм запомнила от моите учители. Години наред преподавах тази математика и не веднъж дете, което е било „с математиката съм на Вие”, в края на учебния срок грееше от щастие, че вече може само да се справя, дори и със задачите „със звездичка”. Така се случи, че трябваше да напусна училището. Оставах без работа, а това не можех да си го позволя. В съседно училище търсеха учител по информатика. Страхувах се, защото бях безнадеждно изоставила тази половина на висшето си образование. Но нямах избор. И започнах... Толкова безсънни нощи не съм имала като студентка, когато имах и малко дете. Не можех да си позволя лукса да не съм готова за час. А всичко беше толкова ново! Ден след ден напредвах и се чувствах по сигурна. Дадох си сметка, че съм си осъществила и двете детски мечти – учител, който натиска много копчета ;). Спечелих уважението на всички – ученици, колеги, родители, ръководства... Имала съм много трудни моменти, но някак съумявах да намеря най-правилното им разрешение. Успявам да бъда и добър учител, и приятел, и изповедник. Чувствам се щастлива в час. А това, май всички го усещат.

Предполагам, че не си мислите, че целта на този постинг е да се похваля колко съм кадърна ;)

Дилемата ми е, че ми е време да избягам от образованието, ако искам да се съхраня като човек. От лятото работя в една фирма. Беше трудно в началото, но сега вече ми харесва. Взех си отпуск от училище, за да преосмисля още малко нещата. И сякаш съм взела вече решение.

Само незнам как да се преборя с емоциите си...

Сянката на една усмивка

Усмихвам се, защото идват празници… Като дете и после, като млада домакиня, посрещането на Нова година ставаше в къщи, на масата, пред телевизора. Имаше години, когато бях инициатор на организирането на празниците на необичайни места. Дори замъкнах колеги (разберете учители) на Рилски езера, за да посрещнем новото хилядолетие. Въпреки мизерията и студа в стаята (бяхме 15 учителя в една таванска стая) прекарахме разкошно. Година-две по-късно посрещахме поредната година на вр. Мусала. Новата 2005г. посрещнах с голяма компания приятели от интернет на брега на морето…Последната … от нея имам само неприятни спомени… приятелката ми се напи, заспа, а съпругът й взе да ми се натиска…. Не искам да си припомням. От тогава спрях да ходя в тях, което пък драстично разреди срещите ни…

Идват празниците… и преди тях – щуреенето по магазините, за да подбера за всеки от близките си по нещо, с което ще им доставя удоволствие, че и на себе си… После ще последва умуване на менюто, набавяне на продуктите…задължителната украса на дома и суетенето в кухнята… после синът ми ще тръгне да празнува с приятели, вземайки нещата, които съм им приготвила…

А мен ще ме е страх от оня час, когато …. снегът става синкав и домовете на хората се изпълват с радостна глъч…

А дали е така?

04.12.2006 15:04 - Тази сутрин говорих с един полу-познат... Замислих се... Колко сме склонни да вярваме на красиви думи... дори и знаейки, че са само думи... лъжат ли ни тогава... или ние се самозалъгваме... защо го правим? По-добре ли е да сме в една красива, но лъжлива реалност?