Изморена съм.... Но имам желание! Извървяла
съм дълъг път... но продължавам да търся ... себе си. Спомних си едно
лято... Беше още съвсем тъмно, когато станах…Беше тихо, когато отворих
очи… Бяха тъмни съседските прозорци…Бяха тихи улиците… Беше тъмно в
къщи…Беше тихо на паркинга… Беше тъмно в сърцето ми…Беше тихо в душата
ми.. Но станах и тръгнах.
Пътувах в тъмния и тих автобус. Започна да се разсъмва... Притеснявах се, че ще закъснея. Но отидох навреме… Кожата ми беше настръхнала, но се съблякох бавно…
Небето вече светлееше в розово. Морето съвсем притихнало… като огледало…виждах всяка песъчинка… Бавно нагазих във водата, цялата настръхнала. Колкото по-дълбоко влизах, толкова повече небето и морето се сливаха..., а с тях и аз. За да посрещнем заедно изгрева.
Обичам морето - тихото сутрешно, развълнуваното вечерно, спокойното, разбунтуваното, синьото, зеленото, оловното, отразяващото слънцето или лунната пътека...
Беше... и ще бъде! Но затова е нужна крачка... следващата крачка! Ще я направя ли? Както предните? Дали по рачешки отново ще сбъркам посоката? Не искам никой да върви към мен, а с мен.
Вярна съм на себе си - ранена газела, диво зверче или просто жена - и затова те търсех...
Търсех те, за да ме отведеш в твоята равнина. Да опозная твоите ветрове, твоето слънце, твоята тъга и радост...
И те намерих. Сега сме сега. Сега сме тук. Раната зарасна. Звярът се укроти. Но пак останах такава. Просто жена.
Пътувах в тъмния и тих автобус. Започна да се разсъмва... Притеснявах се, че ще закъснея. Но отидох навреме… Кожата ми беше настръхнала, но се съблякох бавно…
Небето вече светлееше в розово. Морето съвсем притихнало… като огледало…виждах всяка песъчинка… Бавно нагазих във водата, цялата настръхнала. Колкото по-дълбоко влизах, толкова повече небето и морето се сливаха..., а с тях и аз. За да посрещнем заедно изгрева.
Обичам морето - тихото сутрешно, развълнуваното вечерно, спокойното, разбунтуваното, синьото, зеленото, оловното, отразяващото слънцето или лунната пътека...
Беше... и ще бъде! Но затова е нужна крачка... следващата крачка! Ще я направя ли? Както предните? Дали по рачешки отново ще сбъркам посоката? Не искам никой да върви към мен, а с мен.
Вярна съм на себе си - ранена газела, диво зверче или просто жена - и затова те търсех...
Търсех те, за да ме отведеш в твоята равнина. Да опозная твоите ветрове, твоето слънце, твоята тъга и радост...
И те намерих. Сега сме сега. Сега сме тук. Раната зарасна. Звярът се укроти. Но пак останах такава. Просто жена.