Седя си в купето, поглеждам през прозореца, където пробягват светлинките на селца. Мисля си не без чувство на тъга колко искам да съм при светлината и топлината на дома. Не мога да се оплача - така се стекоха обстоятелствата тази година, че съм в къщи много по-често отколкото смеех да се надявам. Странно нещо са и мечтите, и надеждите на хората.
Тези дни орязах асмата. Не се чудете. Преди 25 години за първи път рязах аасма. Миналата година, когато в началото на април Петър и Краси поправиха конструкцията, пак аз я рязах, но тогава беше до "зелено'. Нокой не знаеше каква част от оплетените клони е жива. Тогава изправихме и затегнахме и стъблата
Стара асма - сигурно над 50 годишна, беше полегнала, сякаш уморена от годините битки с повет и самота. Беше чудо, че въпреки жестокото орязване, при това късно, роди към 20 чепки...
Тези дни подготвях и цветните си градинки. Старите поразкопах внимателно. Наникнаха вече лалетата, зюмбюлите, игликата и нарцисите. Поведох и една луда битка с копривата на едно място до кладенеца, за което миналата година не намерих време. Искам дворът да е залят от цветя. Хубаво е, че Петър ме подкрепя. Глаголът не е точен - ние просто мислим еднакво, а при разминаване на мненията двамата заедно изграждаме едно общо.
Така.. пътувам си във влака, сложила съм си слушалките в ушите и слушам едно предаване по програма Хоризонт на радиото - през миналото лято всяка неделя вечер беше наш другар.
За втори път телефонът ми прави един и същ проблем - връща часовника 1 час назад. Бих помислила, че времето е спряло. В момента обаче това не би имало значение, защото влакът уверено ме приближава към Варна.
