Просто жена

Изморена съм.... Но имам желание! Извървяла съм дълъг път... но продължавам да търся ... себе си. Спомних си едно лято... Беше още съвсем тъмно, когато станах…Беше тихо, когато отворих очи… Бяха тъмни съседските прозорци…Бяха тихи улиците… Беше тъмно в къщи…Беше тихо на паркинга… Беше тъмно в сърцето ми…Беше тихо в душата ми.. Но станах и тръгнах.
Пътувах в тъмния и тих автобус. Започна да се разсъмва... Притеснявах се, че ще закъснея. Но отидох навреме… Кожата ми беше настръхнала, но се съблякох бавно…
Небето вече светлееше в розово. Морето съвсем притихнало… като огледало…виждах всяка песъчинка… Бавно нагазих във водата, цялата настръхнала. Колкото по-дълбоко влизах, толкова повече небето и морето се сливаха..., а с тях и аз. За да посрещнем заедно изгрева.
Обичам морето - тихото сутрешно, развълнуваното вечерно, спокойното, разбунтуваното, синьото, зеленото, оловното, отразяващото слънцето или лунната пътека...
Беше... и ще бъде! Но затова е нужна крачка... следващата крачка! Ще я направя ли? Както предните? Дали по рачешки отново ще сбъркам посоката? Не искам никой да върви към мен, а с мен.
Вярна съм на себе си - ранена газела, диво зверче или просто жена - и затова те търсех...
Търсех те, за да ме отведеш в твоята равнина. Да опозная твоите ветрове, твоето слънце, твоята тъга и радост...
И те намерих. Сега сме сега. Сега сме тук. Раната зарасна. Звярът се укроти. Но пак останах такава. Просто жена.

Чудото

Очаквам чудото и съм сигурна, че то наближава. Посях семенцата, поливах ги, поникнаха. Искам да не идва нощта. Толкова неща за вършене и все неща, които ми носят удоволствие. Знаех, че съм била права, когато се ядосвах, че нямам време за нещата, които правя в момента.
Учителстването е такова. Липсва ми. Защото можех да правя неща, за които не ми плащат. Неща, които не влизат в длъжностната ми характеристика и точно заради това ми носеха положителен заряд.
Поливайки новите радости, си помислих за кладенеца, който утолява жаждите ни. От нас зависи дали няма един ден да се затлачи - може да е утро, може да е здрач. Защо ние хората ту гладни, ту преситени, не можем да приличаме на него? Защо превръщаме кладенеца в кална локва? Май и това зависи от нас.
Толкова ли е трудно да се опитаме да бъдем щедри с щедростта, да обичаме с обичта, да не ослепяваме сърцата на най-скъпите ни същества! Можем го. Сигурна съм.
Боли, когато усещам в лунната нощ сърцето си босо, а ръцете - останали без светлина. Страх ме е от това, което говорят хората - от чакане чувствата избеляват до прозрачно и прозрачното натежава от умора, а после става празно, става непоносимо празно...
Но днес очаквам. И ми е приятно и топло, отпуснато и свободно. Хубаво ми е.

"...When you've fallen on the highway
and you're lying in the rain,
and they ask you how you're doing
of course you'll say you can't complain --
If you're squeezed for information,
that's when you've got to play it dumb:
You just say you're out there waiting
for the miracle, for the miracle to come."

Снежен човек

Преди години, зарадвана на първия сняг, направих малко снежно човече и го прибрах във фризера. Всеки път, когато отварях вратата на фризера, той ме чакаше там. Виждах го, усмихнах му се, като спомен от пакост, извършена в детството. По някакъв негов начин, непонятен и до днес за мен, той правеше слънчев и най-мрачния ден. Когато ми ставаше тъжно, се хващах, че си намирам работа във фризера. Пазих го до средата на лятото, когато ми потрябва мястото му. Без да се замислям, претегнах ръка и го метнах в мивката.
Сега си спомням за него всеки път, когато протегна ръка и върху нея кацне снежинка. Знам, че сте се заглеждали в техните форми. Понякога са красиви, съвършени. Като мислите ни, когато сме вдъхновени от някаква идея. Друг път са някакви простички и с неправилна форма. Тогава ставаме отново деца... Не познавам човек, който не се радва на формата на снежинка. Трябва да се научим да се радваме и на мислите си. Може би тогава ще знаем, че винаги има един снежен човек, който ни чака във фризера.

Изкуство с птичи пера

Нали казвам за себе си, че съм "луда, която цял живот събира възглавници и се мъчи да превърне техния пух отново в птици". Ето, че можело :)

http://biskvitka.net/kreativ/19124-izkustvo-s-ptichi-pera-art-with-bird-feathers.html#.UPugKQaiJGE.facebook

Пътят

Пътят... този, който вървя... Може би някъде вътре в мен, усещам, че има някаква предначертана посока, но така или иначе, за мен е любопитен. Това, че всичко било определено, писано, неписано, орисано... не го прави по-безинтересно. То е като книга, като филм. Създаден, но аз се докосвам за първи път до него. Нещо повече аз съм главното действащо лице. И като такова няма как да не забележа камъчетата по него, мога да се спъна в тях или да ги прескоча, или да ги заобиколя. Важното е, когато ги заобикалям, да знам, че това не е случайно. Че това е знак, който аз трябва да открия в гледката, която се отваря пред мен, вследствие на изместената позиция. Нищо не е случайно и всичко може да се погледне и от друга гледна точка. По-важното е да сме готови да отворим очите си, за да видим смисъла.
Мога и да се спъна и да падна. Забелязала съм, че това става, когато съм обхваната от кални мисли. Раната, дори и повърхностна, ме задължава да се спра, да я почистя, ако трябва и да я полекувам известно време. За да мога да продължа напред. Получила съответния урок, но и пречистена. Знам, че не трябва да нося болката от падането. Защото и следващата крачка носи в себе си новото, за което трябва да имам сетивността да го видя, осмисля и изживея... А това не става със спомените. Вярно е, че остават белези, но тяхното предназначение не е да ми припомнят старата болка, а по-скоро да не допускам старите негативни мисли отново да вземат връх над мен.
Имало е моменти, в които съм искала да изкрещя "Спрете Земята! Искам да сляза!". И добре, че никой не го направи... Защото и при най-малкото завъртане, градусът на ъгъла е вече друг... И виждам Оня лъч, който пречиства съзнанието и идва неизменно желание за следващата крачка...

Пожелавам на всички отворено съзнание, за да виждаме Лъча, да забелязваме малките неслучайни случайности и умение да осъзнаваме техния смисъл в точното време!

18.01.2013

Прибрах се и видях очите на кучето. Няма такива очи. Беше забравил колко му е хубаво, когато съм наоколо. Чувстваше се гузен и в същото време доволен. Легна до мен и ме гледаше, гледаше... Не се радваше. Само мислеше.
Аз не мога така.

Гълъб

Преди да тръгна от Варна, бях на терасата на Емито. Пушихме, говорихме си за това, че всичко ще бъде наред, когато той дойде. Гледаше ни, переше се, искаше да привлече нашето внимание. Даже Етка го снима. Позираше с всичките елементи на фотомодел.
Когато се прибрах в стаята си след часовете в реанимация, на прозореца кацна същия синьо-сив гълъб. Гледаше ме, намигаше ми. Аз му се усмихнах въпреки гадната болка, а той разпери криле, помаха с тях и пак ми намигна. Знам какво ми каза в онзи момент.
Тази сутрин, докато си сервирах кафето до лаптопа, пак имах посещение. Намигна по неговия начин, разпърха с криле, а после дълго се гледаха с Радо от двете страни на прозореца.
Много е хубаво, когато знаеш, че приятелите са винаги с теб :)

След това

Оказа се, че за седмица съм свалила почти 5 килограма. Има хора, които мечтаят за това. Аз не искам. Вчера се почерпих с пилешка супа и една ароматна люта чушка. Нещо, за което мечтаех, когато ме поведоха по дългия коридор към операционната. Не знам другите за какво мислят, когато им връчат отвратителната болнична пижама. На моята бяха останали само две копчета - най-горното и най-долното. Другите ми приличаха на концлагеристки, поведени към газовата камера. Не беше трудно да направя асоциацията. А аз си мислех за люти чушки. За Радой Ралин. За Чудомир. В този ред. Сега чакам момента, в който ще имам сили да заформя едни меденки с кайсиево сладко. И да дебелея!

Изписаха ме

Бавно, бавно
се възвръща цялостта ми.
Вкус. Обоняние. Осезание.
Любов към хората.
Вие, които разбирате
от геометрия,
как се нарича
пространството, заградено
с четири равни стени?

Христиана Василева

 

Привет на всички ви! Четирите равни стени от последните дни вече не са четири и не са толкова равни. Хоризонтът се измества с една степен, някъде в полите на Витоша. Ще дойде и денят когато ще видя изгрева в морето. С една дума - добре съм. Почти като куче в каруца ;)