22.01.2007 -
Някой казва:"Аз съм лош човек, от мене нищо не може да стане." Така може да говори човек за известни свои постъпки в даден момент, но да мисли, че по естество е лош - с това той огорчава Бога, Който го е създал; той тъпче неговите мисли и чувства. Щом Бог е помислил за тебе, Той е пожалал да те създаде, да направи нещо от тебе, за което те е изпратил на Земята. Обаче кажеш ли, че нищо няма да излезе от теб, с това ти цапаш Божията мисъл и грешиш. Искаш ли да изправиш погрешката си, кажи:"Това, което Бог е помислил за мене, ще се реализира. Щом Бог ме е изпратил на Земята, Той е вложил в мен нещо свое: своята мисъл, своето чувство и своето желание. Идеалът към възвишеното, към великото е Божествен. И сто пъти на ден да греша, Бог пак ще ме измие. Той не може да бъде неверен на себе си. В Бога противоречия няма. В неговите мисли, чувства и желания няма обратни решения." Дръжте тази мисъл в ума си, ако искате да се самовъзпитате правилно. Дръжте в съзнанието си образа на всички хора, животни и растения като на Божии създания. Постъпвате ли така, всички работи в живота ви ще се наредят добре.
Беинса Дуно
Да се радваме и на най-малките неща през тази седмица!
Автор: radalia Категория: Лични дневници
Прочетен: 194 Коментари: 6Коментари
1. wildroses - :)))))
22.01.2007 10:32
Започва усмихнато и с хубави мисли!
Изтрий
2. slavei - Много хубави и оптимистични мисли!
22.01.2007 12:22
Благодаря, че ги сподели!
Усмихната и щастлива седмица!:)))
Изтрий
3. radalia - :)
22.01.2007 12:23
Благодаря! :)
Редактирай | Изтрий
4. merita - Днес се зарадвах на утрото макар и ...
23.01.2007 21:37
Днес се зарадвах на утрото макар и мъгливо.Карайки , в колата се помолих на Бог и му благодарих за това че е сътворил този ден да му се радваме.
Изтрий
5. radalia - :)
23.01.2007 21:43
Сигурна съм, че не само днес...
Редактирай | Изтрий
6. zvezdichka - Ами това, което
03.02.2007 19:49
си мисля, че тайната на живота се състои в това да се научим да гледаме с тези очи, с които Господ гледа на нас самите...
Изтрий
понеделник, януари 22
неделя, януари 21
ДА БЕШЕ ТУК
През ад да минеш, значи искаш,
за да зърнеш рай!?
Безгрижието светло...с мрачна болка да смениш!?
Да виждаш през решетки красотата, как успяваш,
разкажи ми!?
Усмивката зад маска тъжна,
с мъка ли успяваш да пестиш!?
Е, пробвай се поне да споделиш!?
Във дреха призрачна,
облякоха ли твоите герои!?
Зацапаха ли с пепел свежите мечти!?
Дъхът ти скриха ли във топли лепкави усои!?
Вместо живот, студенина в очите ти тежи!
Но да блестиш от клетка май избра, ....
вместо от линията предна
на наречена "живот” игра!!
Да беше тук, да беше тук,
как трескаво желая!
Душите ни сломени лутат се в полето на безкрая!
Но стъпват все в едни и същи стари стъпки,
изстрадани, оставени отдавна от самите нас,
горещи,
но покрити с прах!
И в същата тъга дори потъват,
сред закъсняла болка
и забравен страх!
Мечтая!
Да беше тук...
или при теб да съм!
Как трескаво желая!
за да зърнеш рай!?
Безгрижието светло...с мрачна болка да смениш!?
Да виждаш през решетки красотата, как успяваш,
разкажи ми!?
Усмивката зад маска тъжна,
с мъка ли успяваш да пестиш!?
Е, пробвай се поне да споделиш!?
Във дреха призрачна,
облякоха ли твоите герои!?
Зацапаха ли с пепел свежите мечти!?
Дъхът ти скриха ли във топли лепкави усои!?
Вместо живот, студенина в очите ти тежи!
Но да блестиш от клетка май избра, ....
вместо от линията предна
на наречена "живот” игра!!
Да беше тук, да беше тук,
как трескаво желая!
Душите ни сломени лутат се в полето на безкрая!
Но стъпват все в едни и същи стари стъпки,
изстрадани, оставени отдавна от самите нас,
горещи,
но покрити с прах!
И в същата тъга дори потъват,
сред закъсняла болка
и забравен страх!
Мечтая!
Да беше тук...
или при теб да съм!
Как трескаво желая!
И моите пет...
Въпреки, че никой не ме е поканил, хвърлил ръкавица и други подобни, реших, че искам да споделя моите … пет… Дори и само заради желанието да си подредя мислите. Та ще се опитам да опиша мъжете, които са оставили следа в живота ми. И не само следа, но са помогнали по някакъв начин да се изградя, да бъда това, което съм в момента.
Първият от тях е … баща ми. Освен, че ми е измислил странното име, той ме научи да обичам музиката. Бавно и постепенно. Имаше моменти, в които доста се съпротивлявах. По детски. Как иначе да опиша ситуацията, в която застанали с едно приятелче на първия ред в операта, засмукахме лимони, докато бащите ни свирят долу в оркестъра. Няма да описвам какво ни се случи, но то е нищо в сравнение с това, което заслужихме, когато гонейки се в кулоарите се озовахме на сцената – по време на поредното представление. Така и татко не можа да ме убеди да се науча да свиря на музикален инструмент, но пък ме научи да бъда добър слушател.
Вторият мъж…по-скоро момче. За него разказах вече в блога на mi6ka66 - http://mi6ka66.blog.bg/viewpost.php?id=37464
Освен описаната там случка, друга негова реплика беше в един лексикон… Беше написал, че не харесва в мен това, че съм толкова… добра. Знам какво е имал предвид, знам и защо го е написал. Но май не искам да се променям. Дори и съзнавайки, че това често ми носи поредната рана… Но пък заздравява. А нали това, което не ни убива, ни прави по-силни?
С третия се запознах на първата студентска бригада. Беше една любов, която ме накара да загубя себе си, в желанието да изплетем нишката на живота си. По край него научих много за изобразителните изкуства, за философията. Научих се да чувствам картините. Дълги години беше най-близкия ми човек. Както и аз на него. Много способен художник. Никога не стигаше времето да нарисува всичките си идеи за картини. Имам много от тях в спомените си… Обаче неусетно започнахме да гледаме в различни посоки и това сложи край на брака ни.
С четвъртия израснах духовно. Той ми помогна да разбера, че всичко, което ми се случва има причина, има някакъв вътрешен смисъл, който трябва да открия, че няма случайни неща и че мислите ни определят битието ни. Той ме научи да не се страхувам от високото. С него имам и най-романтичното си преживяване. Беше началото на април. Решихме да изкачим връх Мусала. Планът ни включваше две нощувки в х. Мусала. През деня между двете се качихме на върха. Когато се върнахме в хижата, разбрахме, че хижарите ще се прибират в Самоков, уговорихме се къде да оставим ключа от хижата и те тръгнаха. Надвечер заваля сняг. С най-големите снежинки, които съм виждала. Вечеряхме и аз излязох навън да си изпуша дежурната цигара. А вътре той засвири на флейта. Представете си само…високо в планината, няма жива душа на близо, снегът бавно пада, флейтата… Не можех да остана само с една цигара…
Петият… човекът, който ме научи да знам, че не съм сама. Каквито и разстояния да ни делят, усещам присъствието му. Постоянно…Понякога е толкова силно, че настръхвам от… допира му. Появи се в живота ми неочаквано, но сякаш е трябвало. Дори и заради сблъсъкът ми с поредното изкуство. След музиката на татко, рисуването на бившия ми съпруг. Беше ред на литературата. Макар и да не му е професия, тя извира от него!
Трябва да съм дяволски щастлива жена – била съм и съм - рисувана в картини, муза на музикант и поет…
Автор: radalia Категория: Лични дневници
Прочетен: 346 Коментари: 21Коментари
1. wildroses - :)))
21.01.2007 18:31
Страхотна петица! Изкуството те е завладявало поетапно и всеобхватно :) Благодаря, че сподели!
Изтрий
2. radalia - Ако е вярно,
21.01.2007 18:34
че противоположностите се привличат... нали съм математик... ама погледнато задълбочено и математиката е изкуство, а във всяко изкуство има и математика ;)
Редактирай | Изтрий
3. adjna - Поздрави!
21.01.2007 18:37
Прекрасна муза :)))
Изтрий
4. wildroses - Противоположностите...
21.01.2007 18:41
се допълват или по- скоро преливат едно в друго :))), че допълват звучи сякаш не са цялостни..
Изтрий
5. radalia - :)
21.01.2007 18:46
Adjna, благодаря! :)
Wildroses, и на мен ми допада повече да преливат...
Но пък нали, според една теория, всеки от нас търси половинката си? И когато я намери, двамата заедно стават едно цяло...
Редактирай | Изтрий
6. darla - Чудесно е!
21.01.2007 18:51
Звучиш ми като щастлива жена. Поздрави!
Изтрий
7. wildroses - :)))
21.01.2007 18:56
Другата теория е за среща на две цялости, без чувство на незавършеност..нещо като цяло от сливане на цялости.
Някак по- ми харесва тази теория...вместо да търсиш, да придобиеш такива качества, които някой, от своя страна търси, но и взаимно да се "доизделватe", без усещания за липса :) Звучи ми хубаво поне :)))
Първият от тях е … баща ми. Освен, че ми е измислил странното име, той ме научи да обичам музиката. Бавно и постепенно. Имаше моменти, в които доста се съпротивлявах. По детски. Как иначе да опиша ситуацията, в която застанали с едно приятелче на първия ред в операта, засмукахме лимони, докато бащите ни свирят долу в оркестъра. Няма да описвам какво ни се случи, но то е нищо в сравнение с това, което заслужихме, когато гонейки се в кулоарите се озовахме на сцената – по време на поредното представление. Така и татко не можа да ме убеди да се науча да свиря на музикален инструмент, но пък ме научи да бъда добър слушател.
Вторият мъж…по-скоро момче. За него разказах вече в блога на mi6ka66 - http://mi6ka66.blog.bg/viewpost.php?id=37464
Освен описаната там случка, друга негова реплика беше в един лексикон… Беше написал, че не харесва в мен това, че съм толкова… добра. Знам какво е имал предвид, знам и защо го е написал. Но май не искам да се променям. Дори и съзнавайки, че това често ми носи поредната рана… Но пък заздравява. А нали това, което не ни убива, ни прави по-силни?
С третия се запознах на първата студентска бригада. Беше една любов, която ме накара да загубя себе си, в желанието да изплетем нишката на живота си. По край него научих много за изобразителните изкуства, за философията. Научих се да чувствам картините. Дълги години беше най-близкия ми човек. Както и аз на него. Много способен художник. Никога не стигаше времето да нарисува всичките си идеи за картини. Имам много от тях в спомените си… Обаче неусетно започнахме да гледаме в различни посоки и това сложи край на брака ни.
С четвъртия израснах духовно. Той ми помогна да разбера, че всичко, което ми се случва има причина, има някакъв вътрешен смисъл, който трябва да открия, че няма случайни неща и че мислите ни определят битието ни. Той ме научи да не се страхувам от високото. С него имам и най-романтичното си преживяване. Беше началото на април. Решихме да изкачим връх Мусала. Планът ни включваше две нощувки в х. Мусала. През деня между двете се качихме на върха. Когато се върнахме в хижата, разбрахме, че хижарите ще се прибират в Самоков, уговорихме се къде да оставим ключа от хижата и те тръгнаха. Надвечер заваля сняг. С най-големите снежинки, които съм виждала. Вечеряхме и аз излязох навън да си изпуша дежурната цигара. А вътре той засвири на флейта. Представете си само…високо в планината, няма жива душа на близо, снегът бавно пада, флейтата… Не можех да остана само с една цигара…
Петият… човекът, който ме научи да знам, че не съм сама. Каквито и разстояния да ни делят, усещам присъствието му. Постоянно…Понякога е толкова силно, че настръхвам от… допира му. Появи се в живота ми неочаквано, но сякаш е трябвало. Дори и заради сблъсъкът ми с поредното изкуство. След музиката на татко, рисуването на бившия ми съпруг. Беше ред на литературата. Макар и да не му е професия, тя извира от него!
Трябва да съм дяволски щастлива жена – била съм и съм - рисувана в картини, муза на музикант и поет…
Автор: radalia Категория: Лични дневници
Прочетен: 346 Коментари: 21Коментари
1. wildroses - :)))
21.01.2007 18:31
Страхотна петица! Изкуството те е завладявало поетапно и всеобхватно :) Благодаря, че сподели!
Изтрий
2. radalia - Ако е вярно,
21.01.2007 18:34
че противоположностите се привличат... нали съм математик... ама погледнато задълбочено и математиката е изкуство, а във всяко изкуство има и математика ;)
Редактирай | Изтрий
3. adjna - Поздрави!
21.01.2007 18:37
Прекрасна муза :)))
Изтрий
4. wildroses - Противоположностите...
21.01.2007 18:41
се допълват или по- скоро преливат едно в друго :))), че допълват звучи сякаш не са цялостни..
Изтрий
5. radalia - :)
21.01.2007 18:46
Adjna, благодаря! :)
Wildroses, и на мен ми допада повече да преливат...
Но пък нали, според една теория, всеки от нас търси половинката си? И когато я намери, двамата заедно стават едно цяло...
Редактирай | Изтрий
6. darla - Чудесно е!
21.01.2007 18:51
Звучиш ми като щастлива жена. Поздрави!
Изтрий
7. wildroses - :)))
21.01.2007 18:56
Другата теория е за среща на две цялости, без чувство на незавършеност..нещо като цяло от сливане на цялости.
Някак по- ми харесва тази теория...вместо да търсиш, да придобиеш такива качества, които някой, от своя страна търси, но и взаимно да се "доизделватe", без усещания за липса :) Звучи ми хубаво поне :)))
сряда, януари 17
Звукът на тишината - Пол Саймън
Здравей, мрак, мой стари приятелю,
дойдох да говоря отново с теб,
защото призракът леко пълзи,
пускайки семената си в съня ми
и видението, растящо в съзнанието ми
остава
в звука на тишината.
дойдох да говоря отново с теб,
защото призракът леко пълзи,
пускайки семената си в съня ми
и видението, растящо в съзнанието ми
остава
в звука на тишината.
неделя, януари 14
Раздяла
Да! Разделям се... с една любов... Старая се да спазвам правилото "Никога не казвай никога". За това и не пиша "завинаги".
Но наистина слагам край. Аз го слагам. Не обстоятелствата, които в случая само ми помогнаха да взема решението.
Ако сте чели предишните ми постинги и сте пуснали клипчето, сигурно вече сте се сетили, че не става въпрос за раздяла с любим човек.
Подадох предизвестие за напускане на работа...
Ще ми липсва общуването с младежите, техните светнали очи, удовлетворението, което изпитвам от това, че съм полезна, че съм им предала освен определени знания, но и че съм ги научила да бъдат хора. Хора, които да продават мускулите и ума си на най-високата цена, но никога да не продават себе си и приятелите си. Да не се чувстват виновни, ако не знаят какво ще правят в живота си, защото съм им казвала, че
"Най-интересните хора, които познавам, не са знаели на 20 години какво искат да правят с живота си. Някои от най-интересните 40 годишни хора, които познавам, още не знаят."
Другото, което съм искала да ги науча е да не се безпокоят за бъдещето, защото "безпокойствието е толкова ефективно, колкото опитът да се реши алгебрично уравнение чрез джвакане на дъвка". Че е важно да имат своите мечти и да се борят за тях. И да ги постигат!
Че и най-малката лъжа боли повече, отколкото най-страшната истина. Че не е достатъчно да подадеш ръка, но е важен и начина, по който го правиш. Учила съм ги да търсят, откриват и творят красота във всичко, до което се докосват.
Сега се разделям с всичко това. Предполагам, че ще продължа да усещам липсата на класната стая, на шумните коридори, на притихналото училище на 15 септември сутринта. Цял живот ще настръхвам на "Върви, народе възродени"...
Но пък ще ме напусне угризението, че захвърлям поредната "тухла в стената", че не ми достигат силите да се противопоставям на системата, която изгражда чрез мен поредния немислещ...
Но наистина слагам край. Аз го слагам. Не обстоятелствата, които в случая само ми помогнаха да взема решението.
Ако сте чели предишните ми постинги и сте пуснали клипчето, сигурно вече сте се сетили, че не става въпрос за раздяла с любим човек.
Подадох предизвестие за напускане на работа...
Ще ми липсва общуването с младежите, техните светнали очи, удовлетворението, което изпитвам от това, че съм полезна, че съм им предала освен определени знания, но и че съм ги научила да бъдат хора. Хора, които да продават мускулите и ума си на най-високата цена, но никога да не продават себе си и приятелите си. Да не се чувстват виновни, ако не знаят какво ще правят в живота си, защото съм им казвала, че
"Най-интересните хора, които познавам, не са знаели на 20 години какво искат да правят с живота си. Някои от най-интересните 40 годишни хора, които познавам, още не знаят."
Другото, което съм искала да ги науча е да не се безпокоят за бъдещето, защото "безпокойствието е толкова ефективно, колкото опитът да се реши алгебрично уравнение чрез джвакане на дъвка". Че е важно да имат своите мечти и да се борят за тях. И да ги постигат!
Че и най-малката лъжа боли повече, отколкото най-страшната истина. Че не е достатъчно да подадеш ръка, но е важен и начина, по който го правиш. Учила съм ги да търсят, откриват и творят красота във всичко, до което се докосват.
Сега се разделям с всичко това. Предполагам, че ще продължа да усещам липсата на класната стая, на шумните коридори, на притихналото училище на 15 септември сутринта. Цял живот ще настръхвам на "Върви, народе възродени"...
Но пък ще ме напусне угризението, че захвърлям поредната "тухла в стената", че не ми достигат силите да се противопоставям на системата, която изгражда чрез мен поредния немислещ...
петък, януари 12
Да си припомним...
Et si tu n’existais pas
Joe Dassin (1975)
Et si tu n‘existais pas
Dis-moi pourquoi j‘existerais?
Pour traîner dans un monde sans toi
Sans espoir et sans regret
Et si tu n‘existais pas
J‘essayerais d‘inventer l‘amour
Comme un peintre qui voit sous ses doigts
Naître les couleurs du jour
Et qui n‘en revient pas
Et si tu n‘existais pas
Dis-moi pour qui j‘existerais?
Des passantes endormies dans mes bras
Que je n‘aimerais jamais
Et si tu n‘existais pas
Je ne serais qu‘un point de plus
Dans ce monde qui vient et qui va
Je me sentirais perdu
J‘aurais besoin de toi
Et si tu n‘existais pas
Dis-moi comment j‘existerais?
Je pourrais faire semblant d‘être moi
Mais je ne serais pas vrai
Et si tu n‘existais pas
Je crois que je l‘aurais trouvé
Le secret de la vie, le pourquoi
Simplement pour te créer
Et pour te regarder
Et si tu n‘existais pas
Dis-moi pourquoi j‘existerais?
Pour traîner dans un monde sans toi
Sans espoir et sans regret
Et si tu n‘existais pas
J‘essayerais d‘inventer l‘amour
Comme un peintre qui voit sous ses doigts
Naître les couleurs du jour
Et qui n‘en revient pas
А ако ти не съществуваше
/превод: LeeAnn/
А ако ти не съществуваше
Кажи ми защо аз да съществувах?
За да обитавам този свят без теб,
Без надежда и без покаяние?
А ако ти не съществуваше
Щях да опитам да изобретя любовта
Като художник, който вижда как пръстите му
Раждат цветове,
които никога не се връщат при него.
А ако ти не съществуваше
Кажи ми за кого аз да съществувах?
За да заспиваха в ръцете ми минувачи
Които никога нямаше да обикна.
А ако ти не съществуваше
Нямаше да съм нищо повече от точица
В този свят, който идва и си отива
Щях да се чувствам изгубен
Щях да имам нужда от теб
А ако ти не съществуваше
Кажи ми как аз да съществувах?
Можеше да се преструвам, че съм аз
Но нямаше да съм истински
А ако ти не съществуваше
Мисля, че щях да открия
Тайната и причината за живота,
Единствено за да те създам
И да те гледам…
А ако ти не съществуваше
Кажи ми защо аз да съществувах?
За да обитавам този свят без теб,
Без надежда и без покаяние?
А ако ти не съществуваше
Щях да опитам да изобретя любовта
Като художник, който вижда как пръстите му
Раждат цветове,
които никога не спират да го удивляват.
Joe Dassin (1975)
Et si tu n‘existais pas
Dis-moi pourquoi j‘existerais?
Pour traîner dans un monde sans toi
Sans espoir et sans regret
Et si tu n‘existais pas
J‘essayerais d‘inventer l‘amour
Comme un peintre qui voit sous ses doigts
Naître les couleurs du jour
Et qui n‘en revient pas
Et si tu n‘existais pas
Dis-moi pour qui j‘existerais?
Des passantes endormies dans mes bras
Que je n‘aimerais jamais
Et si tu n‘existais pas
Je ne serais qu‘un point de plus
Dans ce monde qui vient et qui va
Je me sentirais perdu
J‘aurais besoin de toi
Et si tu n‘existais pas
Dis-moi comment j‘existerais?
Je pourrais faire semblant d‘être moi
Mais je ne serais pas vrai
Et si tu n‘existais pas
Je crois que je l‘aurais trouvé
Le secret de la vie, le pourquoi
Simplement pour te créer
Et pour te regarder
Et si tu n‘existais pas
Dis-moi pourquoi j‘existerais?
Pour traîner dans un monde sans toi
Sans espoir et sans regret
Et si tu n‘existais pas
J‘essayerais d‘inventer l‘amour
Comme un peintre qui voit sous ses doigts
Naître les couleurs du jour
Et qui n‘en revient pas
А ако ти не съществуваше
/превод: LeeAnn/
А ако ти не съществуваше
Кажи ми защо аз да съществувах?
За да обитавам този свят без теб,
Без надежда и без покаяние?
А ако ти не съществуваше
Щях да опитам да изобретя любовта
Като художник, който вижда как пръстите му
Раждат цветове,
които никога не се връщат при него.
А ако ти не съществуваше
Кажи ми за кого аз да съществувах?
За да заспиваха в ръцете ми минувачи
Които никога нямаше да обикна.
А ако ти не съществуваше
Нямаше да съм нищо повече от точица
В този свят, който идва и си отива
Щях да се чувствам изгубен
Щях да имам нужда от теб
А ако ти не съществуваше
Кажи ми как аз да съществувах?
Можеше да се преструвам, че съм аз
Но нямаше да съм истински
А ако ти не съществуваше
Мисля, че щях да открия
Тайната и причината за живота,
Единствено за да те създам
И да те гледам…
А ако ти не съществуваше
Кажи ми защо аз да съществувах?
За да обитавам този свят без теб,
Без надежда и без покаяние?
А ако ти не съществуваше
Щях да опитам да изобретя любовта
Като художник, който вижда как пръстите му
Раждат цветове,
които никога не спират да го удивляват.
сряда, януари 10
Безсъници
С оглед на ранното ставане, си легнах в прилично време. Почетох и заспах. И сънувах... че си говорим с теб... за изгреви и залези... за водводен свят и космически пътешествия... за изкуство и компютърни червеи... за пътуване към себе си и бягство от самота... Събутих се. Подтиснах сърцебиенето и заспах отново. Бях сигурна, че телефонът ми звънна. Погледнах го - нямаше и следа. Но усещането, че ме търсиш, е в мен. Станах и седнах на компютъра...
събота, януари 6
Безкрайно объркано...
06.01.2007 23:42 -
Изморена съм.... Но имам желание! Извървяла съм дълъг път... но продължавам да търся ... себе си. Спомних си лятото... Беше още съвсем тъмно, когато станах…Беше тихо, когато отворих очи… Бяха тъмни съседските прозорци…Бяха тихи улиците… Беше тъмно в къщи…Беше тихо на паркинга… Беше тъмно в сърцето ми…Беше тихо в душата ми.. Но станах и тръгнах…Пътувах в тъмния и тих автобус. Започна да се разсъмва... Притеснявах се, че ще закъснея. Но отидох навреме… Кожата ми беше настръхнала, но се съблякох бавно…Небето вече светлееше в розово. Морето съвсем притихнало… като огледало…виждах всяка песъчинка… Бавно нагазих във водата… цялата настръхнала. Колкото по-дълбоко влизах, толкова повече небето и морето се сливаха..., а с тях и аз. За да посрещнем заедно изгрева.Обичам морето - тихото сутрешно, развълнуваното вечерно, спокойното, разбунтуваното, синьото, зеленото, оловното, отразяващото слънцето или лунната пътека...Беше... и ще бъде! Но затова е нужна крачка... следващата крачка! Ще я направя ли? Както предните? Дали по рачешки отново ще сбъркам посоката? Не искам никой да върви към мен... а с мен...Вярна съм на себе си - ранена газела, диво зверче или просто жена - и затова те търся...Търся те, за да ме отведеш в твоята равнина. Да опозная твоите ветрове, твоето слънце, твоята тъга и радост...
Изморена съм.... Но имам желание! Извървяла съм дълъг път... но продължавам да търся ... себе си. Спомних си лятото... Беше още съвсем тъмно, когато станах…Беше тихо, когато отворих очи… Бяха тъмни съседските прозорци…Бяха тихи улиците… Беше тъмно в къщи…Беше тихо на паркинга… Беше тъмно в сърцето ми…Беше тихо в душата ми.. Но станах и тръгнах…Пътувах в тъмния и тих автобус. Започна да се разсъмва... Притеснявах се, че ще закъснея. Но отидох навреме… Кожата ми беше настръхнала, но се съблякох бавно…Небето вече светлееше в розово. Морето съвсем притихнало… като огледало…виждах всяка песъчинка… Бавно нагазих във водата… цялата настръхнала. Колкото по-дълбоко влизах, толкова повече небето и морето се сливаха..., а с тях и аз. За да посрещнем заедно изгрева.Обичам морето - тихото сутрешно, развълнуваното вечерно, спокойното, разбунтуваното, синьото, зеленото, оловното, отразяващото слънцето или лунната пътека...Беше... и ще бъде! Но затова е нужна крачка... следващата крачка! Ще я направя ли? Както предните? Дали по рачешки отново ще сбъркам посоката? Не искам никой да върви към мен... а с мен...Вярна съм на себе си - ранена газела, диво зверче или просто жена - и затова те търся...Търся те, за да ме отведеш в твоята равнина. Да опозная твоите ветрове, твоето слънце, твоята тъга и радост...
вторник, януари 2
Венета Мандева
Този постинг ще посветя на нея – Венета Мандева. Каквото и да кажа в нейна памет, все ще е недостатъчно. Още като бях младо момиче й се възхищавах – поетеса, журналист, гражданин… Тя бе Човек! С главна буква! Така не ми стигна времето, за да изразя благодарността и възхищението си към нея! Беше сред приятелите на майка ми. Още на първата ни среща ми направи впечатление – дали защото беше висока и спортна (също като мен). По-късно се запознах със стиховете й…с изявената й гражданска позиция…В онези години беше председател на Екогласност във Варна…Посмъртно й бе присъдена награда Варна за литературно творчество. Тя беше първият човек, който, освен всичко обичайно, ми пожела шанс. Тогава не бях го оценила. Беше ми преминало през погледа без да го осмисля…
Предлагам ви някои от нейните стихотворения:
ПЪРВИ ЯНУАРИ
С надеждата да сме щастливи
суетни бяхме, суетливи,
с елхи търчахме през пазара,
изпращахме и тази Стара,
посрещахме и тази Нова
с варак и сняг, със тост и слово,
с шампанско, пръснало лицата,
със фойерверки зад стъклата,
с целувки, смесени със вино –
като в стоп-кадъра на кино.
А днес е първи януари –
с една година по сме стари,
навън денят в стъклата свети,
дими във чашите кафето,
но то не може да събуди
онази, снощната ни лудост.
Душата ли е отлетяла –
защо се чувствам само тяло
и над чиниите измити
безшумно капят ми сълзите?
Ах, днес е първи януари!
И не защото по сме стари –
Когато нещо си отива,
Не виждам как да съм щастлива.
Добре, че иде утре, после
пак делникът ще бъде остров,
на който аз ще се спасявам,
когато в празник лошо плавам.
Една година си отиде
със обич, болки и обиди…
С една година по сме стари.
Ах, днес е първи януари!
ЗАКОН
Растяхме дългобедри, ранозрели,
с усмивчица скептична на уста.
Под йоники, китари и чинели
решихме, че променяме света.
Забравихме Ромео под луната.
За всеки танц партньорът беше нов.
Задъханият ритъм на телата
прескочи дръзко стадия любов.
Всепозволенст! Колко водорасли
ни спънах, прилепнали за нас.
С умора и семейства днес обрасли,
душите ни заплакаха на глас.
И срещна се Ромео с Жулиета,
луната смъкна жалкия им грим.
Макар и по на тридесет и четири –
законът просто бил неотменим.
Със собствени Монтеки, с Капулети,
избрани в лекомислен танц.
Вместо отровата или стилета,
децата ни сега се вглеждат в нас.
Верона е светът! И чака сцена,
в която Шекспир да ни съкруши.
… А любовта расте непозволена
и силата й всичко ще реши.
АЗ СЪМ ПЕПЕЛЯШКА
Отдавна вече принцът си отиде,
където му е мястото – в дворец,
при своето огнище без щурец
по клепките суших една обида.
Навярно като принц се е предрешил,
а може би е бил погрешен принц…
Анахронизъм принцът е по принцип
и повече не искам да съм смешна!
Запомних как ръце от него крих –
големи и червени от прането.
Те, принцовете, имат си карети –
аз тиквата за ядене сварих.
И даже да съм с най-изискан вкус,
без токчета града в дела преброждам –
кристалните пантофки не подхождат
за делничния градски автобус.
И все по-рядко, все по-кратко бал
в живота ми с лъча си ще пробяга,
но бий дванайсет – тръгвам си веднага
и все едно кой ме е познал.
Че трябва да се свързват двата края –
до късно кърпя после през нощта,
след туй ме чакат още куп неща
и бръчки край очите ми чертаят…
При своето огнище без щурец
посипвам с пепел старата обида.
Отдавна принцът си отиде.
Но кой събужда входния звънец?
ИЛЮЗИИ
Когато минутите падат по ред като жълти стотинки
и гъстата кал и студеният дъжд ти залепят настинки,
когато мълчи телефонът и с празен сигнал ти отвръща,
и вечната орбита влачи те – в къщи – на работа – в къщи,
когато стрелките крилете си твърдо в дванайсет затварят
и сякаш последна звезда зад пердето ти бързо догаря,
клепачите здраво стисни и забравяй, забравяй, забравяй
за всички прегради, несвързани краища, злобни забави!
Не се ли е случвало вече така да е, даже по-тежко,
не си ли заплащала друг път за чужди коварства и грешки?
Напразно наричат илюзии светлото, ведрото само!
Затварям вратата на днешния ден
и подпирам я с утрешно рамо.
Предлагам ви някои от нейните стихотворения:
ПЪРВИ ЯНУАРИ
С надеждата да сме щастливи
суетни бяхме, суетливи,
с елхи търчахме през пазара,
изпращахме и тази Стара,
посрещахме и тази Нова
с варак и сняг, със тост и слово,
с шампанско, пръснало лицата,
със фойерверки зад стъклата,
с целувки, смесени със вино –
като в стоп-кадъра на кино.
А днес е първи януари –
с една година по сме стари,
навън денят в стъклата свети,
дими във чашите кафето,
но то не може да събуди
онази, снощната ни лудост.
Душата ли е отлетяла –
защо се чувствам само тяло
и над чиниите измити
безшумно капят ми сълзите?
Ах, днес е първи януари!
И не защото по сме стари –
Когато нещо си отива,
Не виждам как да съм щастлива.
Добре, че иде утре, после
пак делникът ще бъде остров,
на който аз ще се спасявам,
когато в празник лошо плавам.
Една година си отиде
със обич, болки и обиди…
С една година по сме стари.
Ах, днес е първи януари!
ЗАКОН
Растяхме дългобедри, ранозрели,
с усмивчица скептична на уста.
Под йоники, китари и чинели
решихме, че променяме света.
Забравихме Ромео под луната.
За всеки танц партньорът беше нов.
Задъханият ритъм на телата
прескочи дръзко стадия любов.
Всепозволенст! Колко водорасли
ни спънах, прилепнали за нас.
С умора и семейства днес обрасли,
душите ни заплакаха на глас.
И срещна се Ромео с Жулиета,
луната смъкна жалкия им грим.
Макар и по на тридесет и четири –
законът просто бил неотменим.
Със собствени Монтеки, с Капулети,
избрани в лекомислен танц.
Вместо отровата или стилета,
децата ни сега се вглеждат в нас.
Верона е светът! И чака сцена,
в която Шекспир да ни съкруши.
… А любовта расте непозволена
и силата й всичко ще реши.
АЗ СЪМ ПЕПЕЛЯШКА
Отдавна вече принцът си отиде,
където му е мястото – в дворец,
при своето огнище без щурец
по клепките суших една обида.
Навярно като принц се е предрешил,
а може би е бил погрешен принц…
Анахронизъм принцът е по принцип
и повече не искам да съм смешна!
Запомних как ръце от него крих –
големи и червени от прането.
Те, принцовете, имат си карети –
аз тиквата за ядене сварих.
И даже да съм с най-изискан вкус,
без токчета града в дела преброждам –
кристалните пантофки не подхождат
за делничния градски автобус.
И все по-рядко, все по-кратко бал
в живота ми с лъча си ще пробяга,
но бий дванайсет – тръгвам си веднага
и все едно кой ме е познал.
Че трябва да се свързват двата края –
до късно кърпя после през нощта,
след туй ме чакат още куп неща
и бръчки край очите ми чертаят…
При своето огнище без щурец
посипвам с пепел старата обида.
Отдавна принцът си отиде.
Но кой събужда входния звънец?
ИЛЮЗИИ
Когато минутите падат по ред като жълти стотинки
и гъстата кал и студеният дъжд ти залепят настинки,
когато мълчи телефонът и с празен сигнал ти отвръща,
и вечната орбита влачи те – в къщи – на работа – в къщи,
когато стрелките крилете си твърдо в дванайсет затварят
и сякаш последна звезда зад пердето ти бързо догаря,
клепачите здраво стисни и забравяй, забравяй, забравяй
за всички прегради, несвързани краища, злобни забави!
Не се ли е случвало вече така да е, даже по-тежко,
не си ли заплащала друг път за чужди коварства и грешки?
Напразно наричат илюзии светлото, ведрото само!
Затварям вратата на днешния ден
и подпирам я с утрешно рамо.
Абонамент за:
Публикации (Atom)