Шибучица

Излязох от банята и влязох по халат в стаята. И изненада. На масата седеше съседката. Почукала, бутнала вратата и влязла. Чула яденето, че ври на печката и решила, че съм някъде наоколо. Започна някакъв разговор с хиляди "би трябвало" - какво трябвало да се случи, а не е станало, какво трябвало да чувства, а не може... Хиляди и хиляди угризения. Светът е пълен с "би трябвало", които хората отнасят към поведението си, без да се замислят. И от сбора на тези "би трябвало" се получава една голяма дупка. Съобразяването с норми, които не приема, води до изнервяне. Не е ли всеки от нас човекът, който ще реши за себе си как, с кое и кога да се съобразява? Неизпълнението на някое "трябва" и " редно е" по-често изкарва самочувствието извън релси, поставя съответния човек някъде извън общоприетата рамка. Опитва се да му вмени система за мислене, за чувстване, за светоусещане. И когато цялото Аз се противопоставя на матрицата, по-слабите от нас изпадат в депресия.
Другите, силните... те са щастливи. С това, че търсят причините за проблемите извън себе си. Имат куража да застанат зад мислите си, да отстояват себе си, да не правят компромиси. Да не очакват компромиси. Да не лежат на нещото, наречено "би трябвало" и да очакват то да се изпълни. Да не се притесняват от използването на думи като "шибучица". Защото точно с такава дума можеш да опишеш онази шибаща самочувствието ти норма на поведение, изказ, мислене и чувстване, която те превръща в инструмент.

Надежда, вяра и... мечта

Тази вечер се замислих за надеждата.
Която не трябва да губим, която би трябвало да ни съпровожда. Но тя си отива в един момент. Става пусто, апатично. Дните посивяват, а нощите стават студени. И сякаш не вярваме, че ще имаме някога отново нея - надеждата. Загубваме вяра в себе си. Светът, нашия свят опустява.

А после един ден, може да не е непременно ден, но се събуждаме. От какво, кое ни кара отново да се чувстваме живи? За мен винаги е различно - понякога е точната дума на приятел, понякога усмивката на непознат, понякога протегната детска ръчичка или синьото на небето.

Милиони пъти съм минавала от едното състояние в другото. Помня едно детско филмче "Приказка без край". Там имаше едно блато на отчаянието. Главният герой затъваше в него, защото беше на път да предаде мечтите си...
Имаше и един фантастичен герой Фалкор, който беше олицетворение на доброто, на силата за постигане на мечтите. Бих казала и на вярата.

Не ме питайте в какво вярвам. Имам си дните, в които не вярвам на нищо, на никого. Имам си и другите дни, в които съм доверчива и добра. Знам, че с всички е така.
За какво мечтая ли? Тъпо е, но май единственото нещо, което мога да определя като мечта е да умра тихо и спокойно, без да съм в тежест на близките си.
Надеждите? Те са толкова много, но май основната е да продължавам да съм нужна и полезна на близките, приятелите, колегите. Да преодолея това чувство за самотност.

Лошото е, че не виждам надежда за последното...

А сега ми се слуша Ози...

Петък следобяд

Разглеждах новообявените обществени поръчки, когато попаднах на една... Не пожелах да се задълбочавам...
Документ: Решение
Възложител: "Български държавни железници" /БДЖ/ ЕАД
Получен на: 14.02.2008 г.

Преписка: 00439-2008-0012 (Неизвестен)

Процедура: Договаряне без обявление по ЗОП
Име:
Описание: Доставка на гуми за транспортни средства за нуждите на "БДЖ"ЕАД


Май и БДЖ-то пукат гуми ;)

Един ден

Незнам до кога ще издържа.
На път съм към поредния си житейски провал.
Разбира се, не виня никого, освен себе си.
С малцината, с които се опитах да споделя, ми казваха, че драматизирам и прекъсваха всяка искрица смелост, която изтисквах от себе си. И млъквах, сменях темата, тръгвах си.
А с всеки ден става все по-трудно. Умората, отчаянието, липсата на надежда вземат своята дан и аз рухвам. Започнаха да се обаждат разни неподозирани болежки, които обяснявам с напредването на възрастта. Криейки се от действителните причини, които едва ли някой го интересуват.
Много от позатите ми не могат и да подозират как мразя. Мразя преди всичко себе си, че допуснах поредица от грешки, които ме доведоха до това положение. Мразя и човекът, с чиято помощ затънах.
Всичко това ме доведе до гениалното заключение колко жалка съм в същност.
Даже тук ми е трудно да напиша всичко.
Това е.
Ще си нося кръста, докато имам сили да го повдигам.
Ще се къпя, когато няма други желаещи.
Ще гледам децата, кучето, бабите и всичко останало, щом някой го изисква.
Ще пия кафе, когато имам пари да си го купя.
Ще се срещам с приятели, когато никой не се сети, че мога да свърша някоя негова работа, да го заместя в нещо, да се погрижа за друго.
Няма да ползвам нито отпуска, нито болнични, дори и с 39 градуса температура.
Няма...

Няма да се влюбвам. Вече. Късно е.

За тази, без която не можем

За нея!
За тази, която топли дните ни.
За тази, която осветява нощите ни.
За тази, която е в нас и извън нас.
За тази, която ни носи на крилете си.
За тази, която ни дави в дълбокото.
За тази, която създава децата ни.
За тази, която ражда мечтите ни.
За тази, която усмихва устните ни.
За тази, която засиява в очите ни.

За тази - грешната.
И за тази - невъзможната.
За онази - възможната.
И за тази - обречената.
За тази - изживяната.
И за онази - прокълнатата.
За тази - вседаряващата.
И за онази - егоистичната.
За тази - прощаващата.
И онази - непростимата.

За любовта, която е винаги днес.
Незбравена, незабривима, незабравяща.
Погълната, поглъщаща
целите нас.
Силната, горещата, задъхваща.
За любовта, без която не можем..
Наздраве!

Достойнството - начин за употреба

Мисля си, че това е едно от качествата, които всеки претендира, че притежава. И няма как да е другояче.
В същото време това е качество, което всеки може да посочи примери за липсата му в околните.
Приказката за треската в окото на другия няма да повтарям.
Пощурявам тези дни. Наистина животът ми дава достатъчно примери за постъпки, които да ги наречеш недостойни е наистина "меко казано".
Така наричам бивш (как се радвам в такива моменти за думата бивш) колега, учител по математика във варненско училище. Да. Знам, че не е единствения пример. Та господинът успява чрез оказване многократно психически тормоз над една ученичка, да предизвика родителите й да отидат на разговор с него. В края на крайщата всяка майка би се опитала да разбере какъв точно е проблемът. На въпросната среща многоуважаемият специалист препоръчва негова позната, при която момичето да ходи на частни уроци. Да го съжалим! Министърът за пореден път застави българския учител да подпише декларация, че няма да дава частни уроци на ученици от неговото училище. И остава размяната. Достойно! Днес разбрах, че това е масова практика при него. Наистина достоен човек, нали?
Учениците порастват достойни, с достойните примери, които са получили в училище. Постъпват в университет. Там идва сесия. И скъсаха сина по физика. Чудо голямо. Ще почете, ще се яви пак. Обаче преди поправката разбираме, че гаранцията за тройка минава през подготовката при съпругата на преподавателя. За скромната сума от над 400лв. Семеен съвет и взехме решението - четенето му е майката. Взе изпита. По стечение на обстоятелствата, наш клиент е професор в същия ВУЗ. И аз като всяка щастлива майка, се хваля с успешно миналата сесия. Въпрос - "И физиката ли?", аз - "Но с тройка", въпрос - "А при госпожата?", аз - "Не". Заключението: "Значи толкова много е знаел, че е нямало начин да му бъде отказано! Радвай се!". Отново много достойни хора.
Добре. И студентите порастват. С още примери. Започват работа. Специализации. И отново много достойни ритници под масата, зад гърба, в нечие легло...
Достойнство, чест, себеуважение... Всички ги имаме.
Лъжем с достойнство, интриганстваме с чест, крием се от себеуважение!
Самата аз толкова пъти съм постъпвала недостойно, че имам право да кажа, че не съм най-достойния човек, когото познавам. Разбира се, че няма да се изповядвам сега, нито да се оправдавам. Но за себе си, не без гордост мога да кажа, че през последните години не съм си позволявала недостойна постъпка.

Малкия човек

Не! Няма да пиша за малкия човек - онзи на Недялко Йорданов!
Не! Няма да пиша за малкия човек, който живее за едната заплата!
Не! Няма да пиша за малкия човек, който се успокоява с дежурните 100 грама на вечеря!
Не! Няма да пиша за малкия човек, който се лута от червено, през синьо към жълто, а сега се приобщава към смътното нещо, скрито зад абревиатурата ГЕРБ!
Не! Няма да пиша и за онзи малък човек, който е "независим всеки ден, защото от него нищо зависи"!
Те не заслужават.
Защото няма нищо по-долнопробно от това да продаваш идеалите си.
Защото няма нищо по-презрително от това да мижитуркаш някъде свит на топло и да те е страх да поемеш и най-малката отговорност.
Защото няма нищо по-подиграващо да чакаш нечие нареждане и да се успокояваш с това, че така е трябвало да стане.
Защото няма нищо по-предателско от примирението.


Има по-опасни малки хора..
Онези, които се крият в стръкче цвете.
Онези, за които думите са красиво украшение на празния им живот.
Онези, които си остават толкова малки независимо от мястото, на което се поставят.

Самотата - нещо скърцащо банално

"Бавно, бавно
се възвръща целостта ми.
Вкус. Обоняние. Осезание.
Любов към хората.
Вие, които разбирате
от геометрия,
как се нарича
пространството, заградено
с четири равни стени?"
Христиана Василева

Коментарът на rotazia в предния ми постинг ме провокира да пиша по тази станала почти банално-болезнена тема. За хората, които живеем днес. За тези от нас, които не спираме да се скитаме в нета, търсейки заместител на нещото, които ни липсва в истинското ни днес. Няма връзка дали имаме семейства, дали домовете ни са пълни с хора, дали трудно вместваме в графиците си неизбройните си приятели.
Не бих могла да кажа коя самота е по-самотна - на този, който е наистина физически сам или на другия, който има съпруг(а) или партньор, но пак е сам. Духовно сам. Само преди броени дни в разговор с един много добър приятел обсъждахме тази тема. Всеки търси по свой начин да запълни празнината в себе си. Независимо от характера си, всичките методи се оказват лъжовни и временни. Тогава той каза, че на нас, жените, ни е по-лесно. Защото можем да си го кажем направо - "липсват ми думите, погледите, докосванията". Мисля, че всеки би могъл да го каже. Идеалният вариант би бил да може да го каже. Преди всичко на себе си. Да не търси образи, които да го спасят от самотата. Като всяко усещане, тя трябва да бъде оставена да се изживее. Не да се убива.
Все по-често не виждам по улиците усмихнати хора. Не, не казвам, че всички са самотни. Някои имат сигурно проблеми, неразрешими проблеми. Но си мисля, че за разрешаването им не могат да се опрат на никого.
Помня, преди години, присъствах на лекция по пластична анатомия. Изнасяше я един от корифеите в областта, един много възрастен човек, на който трудно се разбираше какво говори, но самото му присъствие създаваше магия. Няма да забравя какво каза тогава на младите художници - "Най-трудно се рисува самотния човек". Тогава се ужасих. Достатъчно много художници се бяха опитвали да ме рисуват (а с годините станаха още повече). И всички това казваха - ти си ужасно интересен и много труден модел...
Сигурно професорът е бил прав.
Спрях да говоря за самотата си, да се оплаквам от нея. По някакъв начин заживях с нея като с много добра приятелка. Понякога даже я обичам. Не ме натъжава, не ме обижда...
Само по време на празници... нещо в стомаха ми продължава да поскърцва...

До кога ли?

Вече втори ден успявам.
Не пиша в blog.bg.
Протестирам си.
Дори мисълта, че по този начин играя по свирката на тези, които ме доведоха до този протест, не ме накара и днес да се разделя с инатливото си поведение.
За сега никой не се е усетил. Почти никой. Знаят две приятелки - Десито и Елски. Бях решила да спра и да гласувам, но се отказах, защото хората, за които гласувам не са виновни. Разбира се, яд ме е и на тях. Очаквах по-голяма отзивчивост за последния ми постинг там. За пореден път се отвратих от овчедушието...
Най-опасното е, че станах зависима от онова местенце. Днес за първи път го обявих и публично. По някакъв начин, както казваше Дио, живеех в блога. Там бях истинска, надпреварвах се със себе си по-често, отколкото си мислех, че ще мога. За съжаление олимпийският принцип е чужд за мен. Когато играя, правя го за да победя. Спрях да пиша в момента, в който се бях задържала стабилно на първо място в класацията за популярност. Напук на администраторите, хората влизаха при мен, четяха ме и вероятно ме харесваха, защото гласуваха за мен. Интересно ми е дали ще забележат, кога, кой...
Интересно ми е ... до кога ще издържа.
Толкова много ми липсват коментарите...