Един ден

Незнам до кога ще издържа.
На път съм към поредния си житейски провал.
Разбира се, не виня никого, освен себе си.
С малцината, с които се опитах да споделя, ми казваха, че драматизирам и прекъсваха всяка искрица смелост, която изтисквах от себе си. И млъквах, сменях темата, тръгвах си.
А с всеки ден става все по-трудно. Умората, отчаянието, липсата на надежда вземат своята дан и аз рухвам. Започнаха да се обаждат разни неподозирани болежки, които обяснявам с напредването на възрастта. Криейки се от действителните причини, които едва ли някой го интересуват.
Много от позатите ми не могат и да подозират как мразя. Мразя преди всичко себе си, че допуснах поредица от грешки, които ме доведоха до това положение. Мразя и човекът, с чиято помощ затънах.
Всичко това ме доведе до гениалното заключение колко жалка съм в същност.
Даже тук ми е трудно да напиша всичко.
Това е.
Ще си нося кръста, докато имам сили да го повдигам.
Ще се къпя, когато няма други желаещи.
Ще гледам децата, кучето, бабите и всичко останало, щом някой го изисква.
Ще пия кафе, когато имам пари да си го купя.
Ще се срещам с приятели, когато никой не се сети, че мога да свърша някоя негова работа, да го заместя в нещо, да се погрижа за друго.
Няма да ползвам нито отпуска, нито болнични, дори и с 39 градуса температура.
Няма...

Няма да се влюбвам. Вече. Късно е.