Слабост

Всъщност трябваше да бъда малко по-силна.
Трябваше да умея да се отстоявам не само на думи и не само пред хората. Трябваше да мога да го правя в себе си, заради себе си, за себе си. Защо никой не ме е научил да бъда егоист? Защо продължавам да се раздавам до такава степен, че за мен нищо да не остава?

Всъщност трябваше да съм малко по-силна.
Трябваше да мога да изчезна, преди да съм обявена за луда, интригантка и лъжкиня. Никой до този момент не е мислил така за мен, а още по-малко да го е изричал. Всичко е толкова безсмислено, убиващо мен, но без да убие чувствата ми.

Всъщност трябваше да бъда малко по-силна.
Трябваше да мога да отида при джипито, да й кажа как не мога да спя. Да ми изпише съответните бонбончета и да ги изпия наведнъж. Така е - синът ми израстна достатъчно, за да продължава сам, осигурих му приличен дом, възпитах го. С годините само ще му преча, колкото и незабележима да се старая да бъда.

Всъщност... време е.

Вместо поредния коментар, който ще изчезне

Видя ли, днес росата бе... слана?
Дочу ли моя шепот в грохота навън?
Усети ли една сълза търкулната
по нечии изпити скули?

Отново съм убита, мъртва.
Очаквам ново възкресение.
Кога ли ще си тръгна скришом
дори във себе си изгубила доверие?

Не се надявай, няма да дочакаш.
Едва ли ще ме видиш паднала.
Ръка протягах, губих и търпение.
И себе си за теб съм лъгала.

И знам в един прекрасен ден,
намирайки ме някъде из нета,
едва ли ще откриеш същата,
онази Далия предишната.

Сега приготвям опелото,
и свещ запалих за душата.
И житото порасна в пепелища
от иконостаса огън взех назаем.

И няма Бог, и няма дарове.
Самодивите и те се скриха във гората.
Към мен вървя, но никога не стигна,
ебава се дори със тишината.

Началото в една безснежна зима.
Изстива всяка слънчева пътечка.
Ароматът на канела почна да накъртва.
Петите на прострените чорапи се изтриха.

Сънувам белите коне да мачкат жълти рози
и не веднъж "Срещу стената" се изправях.
И някъде встрани и постоянно
героинята на Круз напомняше за мен.

Ще бъда и ще ме усещаш...
Една идея точно не ти стига
да ме запратиш там, където
и дяволът не би ме върнал...

Честита да ти е, Дио!

Не! Няма да ти позвъня, няма да ти изпратя и sms. Напук на мислите ми, които трудно напускат усещането за теб. Очаквам те.
Няма те.
Не се учудвам.
Вече нищо не ме учудва.
Влязох в играта. И страшното е това, че ми харесва. Научих се да не ти вярвам. Да пропускам думите ти покрай ушите си. Тези думи, с които изразяваш чувства. Към мен. На тях не вярвам.
Мина първият час на 2008-ма.

През цялото време ни държиш успоредно.
Колко пъти те молих да ми го кажеш.
Не беше честен.
Част от играта.
Чухте се по телефона - сигурна съм. Тази година. И предната.
Не ревнувам.
Друго е.
Но, за да го разбереш, първо трябва да видиш много други неща.
Няма да го направиш.
Не го искаш.

Аз няма да си тръгна.
Но все по-малко ще ме чувстваш останала.
Няма никога да си сигурен какво всъщност мисля. Къде е границата на въображението и от къде започва знанието.
Обичам те! Въпреки мълчанието, което очаквам.
Аз също мога да бъда най-мълчаливия човек.

Чудя се какво да ти пожелая. Бих искала да бъдеш щастлив. Но ти отдавна си забравил как се постига...

Не бързам за никъде. Просто следвам своя път.