Честита да ти е, Дио!

Не! Няма да ти позвъня, няма да ти изпратя и sms. Напук на мислите ми, които трудно напускат усещането за теб. Очаквам те.
Няма те.
Не се учудвам.
Вече нищо не ме учудва.
Влязох в играта. И страшното е това, че ми харесва. Научих се да не ти вярвам. Да пропускам думите ти покрай ушите си. Тези думи, с които изразяваш чувства. Към мен. На тях не вярвам.
Мина първият час на 2008-ма.

През цялото време ни държиш успоредно.
Колко пъти те молих да ми го кажеш.
Не беше честен.
Част от играта.
Чухте се по телефона - сигурна съм. Тази година. И предната.
Не ревнувам.
Друго е.
Но, за да го разбереш, първо трябва да видиш много други неща.
Няма да го направиш.
Не го искаш.

Аз няма да си тръгна.
Но все по-малко ще ме чувстваш останала.
Няма никога да си сигурен какво всъщност мисля. Къде е границата на въображението и от къде започва знанието.
Обичам те! Въпреки мълчанието, което очаквам.
Аз също мога да бъда най-мълчаливия човек.

Чудя се какво да ти пожелая. Бих искала да бъдеш щастлив. Но ти отдавна си забравил как се постига...

Не бързам за никъде. Просто следвам своя път.