Ялова

Тя е толкова стара... Като зимна трева,
а ръцете й - букови клони
Под очите й трепва дървесна кора,
щом провесва мечти на простора.
Пръска листи от орех връз небесния скрин.
Там прибира звездите по утро.
Прави сладко от млади и луди луни -
по лъжичка - за влюбени хора
Сяда кротко на двора. Дълго, дълго плете
на нощта разпиляната грива
и от нежност потичат по стрехите реки
и запяват капчуци на пролет.
Тя е толкова стара... Като света.
Тази обич, с която те милвам.
Тя не трябва да ражда и отглежда деца,
щом без нея ще се умира.

Като почесване

Като гадна пъпка, като ухапване от комар...
Просто трябва да излея това, което ми се върти тези дни в главата, за да се освободя от него.
Само едно от нещата, които ще изредя след малко, би накарало други на моето място да те изтрият от живота си. Не съм сигурна, че в това отношение съм нормална.

Месец май. Трима човека винаги ще помнят началото на този месец. И всеки от тях със своята рана. На какво се надяваше тогава, когато и с двете ни се уговаряше да бъдем по едно и също време в Пловдив? Може би, че едната все пак не би тръгнала. Малко си ни познавал, защото дойдохме и двете... Съжалявам, че лицето ми не беше огледало, за да видиш как изглеждаше, когато се прибра сутринта след прекараната нощ с Десито. А аз бях у вас, в твоя дом. Цяла вечер си играхме и смяхме с дъщеря ти - нямах право да види болката ми. Сутринта бях спокойна и усмихната с майка ти. Помня топлия й поглед и как не й стигаха думите за благодарност... За какво ми благодареше? Сигурна съм, че знаеш.

Тогава ти се прибра. Закусихме с палачинките, направени от майка ти и как продължи същия този ден? В чат с Майа. Разговор, в който ти се кълнеше, че имаш нужда от нея, за да живееш, за да не те боли, за да нямаш нужда от алкохол. Даже брак й предложи. Не се притесняваше от присъствието ми. Мисля, че търсеше някаква реакция от моя страна. И аз реагирах. По мой си начин.

После... после дойде последният ден на юни. Извика ме по спешност. Дойдох. Единствената ти реакция беше да ме обявиш за луда по телефона. И се покри. Остави ме сама в твоя град.

Последното ти изпълнение няма да коментирам. Както и липсата на реакция след това. Да - ти си Деян, животното. И това би трябвало да е достатъчно оправдание. Както и за това, че продължаваш... Не отричай - безсмислено е. Някои неща не са толкова невидими...

Не те обвинявам. Отдавна престанах да го правя. Ти няма да се промениш, защото не го искаш. Аз пък не искам да го искам.

Да, пиша всичко това, защото взех своето си решение. Разбира се, няма да го напиша. Нито тук, нито някъде другаде.
Мисля, че достатъчно разчесах пъпката.
Една идея преди да прокърви.

Почти псувам

Всъщност не съм сигурна, че това трябва да бъде написано. И тъй-като наистина много ограничен кръг от хора знаят за това местенце, не рискувам твърде много. Не, че има какво да рискувам...
Твърде отдавна спря да ми пука за толкова много неща. Дори и тези, които ме интересуват, успяват от ден на ден да ме убедят в своята неважност и незначителност. Превръщам се в сприхава лелка - нещо, от което наистина ме е страх. Разчитам единствено на малкото истински и верни приятели, които ако не могат да ме спрат, то биха ми дали знак.
Всичко е толкова размито. Гоня някакви заместители на нещо, което можеше да е истинско. Но още през май ми показаха, че няма да се случи. Цяло лято се подготвях за това, подготвях се за есента, която си дойде по своите си природни закони... Бях стигнала вече до етапа, когато не можех да продължа по старому. Получих поредния шамар от неизпълнени мечти, което не ме направи нито по-умна, нито по-невярваща. Това, което се случи наистина, ме направи по-нечувствителна. Няма да мрънкам, няма да искам, няма да обяснявам защо и в какво вярвам.
Започва да не ми пука. Не може да се говори едно и също. Някой, ако не на ясно със себе си, как очаква другите да бъдат наясно с него?
Пиша си тук... а това, което мисля наистина остава някъде между редовете. Защото, за да има смисъл, трябва да бъде изпълнено едно единствено условие. Да виждам един поглед. Дори всичко, което имам да казвам да върне гнева от преди месеци...

Отговори

"Сънувах залез с пролетно дихание,
аромат на люляк, песента на чучулига.
Това ли ще е твоето призвание?
Давайки ми всичко, пак да не ми стига!"

Ти знаеш вече моето призвание –
до висотите непокорна все да скитам

"Сънувах изгрев с лятна безметежност,
притихнал залив, слънчева пътечка.
До мен ли ще си в моята безбрежност?
Дали и между нас ще има пречки?"

До теб съм с моята безбрежност.
Все така ли ще създаваш пречки?

"Сънувах нощ във краски есенни,
поляна, теб, звезди в небето.
Наистина ли ми е песенно?
Или открадна ми сърцето?"

И днес отново ти е песенно.
Или на някоя открадна пак сърцето?

"Сънувам ден в безснежна зима,
вървя към теб, студа преварвам.
Сънувам ли? Или те имам?
От Бога взела всички дарове..."

Сънуваш ли? Или ме имаш?
Най- важното е до колко, до кога...

Орел и костенурка

"Костенурката е животно, което живее на земята. Няма как да живееш по-близо до земята, без да се заровиш в нея. Хоризонтът й обхваща една педя от околността. И пъргавината й стига да си хване някоя маруля. Оцеляла е, докато еволюцията преминавала покрай нея, защото не е заплаха за никого и е трудничко да я изядеш.
Ето го и орела. Създание на въздуха и висините, чийто хоризонт се простира чак до ръба на света. Зрението му е толкова остро, че може да забележи шмугването на някое дребно писукащо животниче от цял километър. Целият е сила и власт. Светкавична смърт с криле. Ноктите му са такива, че да превърне в основно ястие всичко, по-малко от самия него и поне да си откъсне набързо мръвка от всяко по-голямо създание.
Орелът обаче е способен да седи с часове върху някой зъбер и да оглежда царствата земни, докато не забележи движение някъде далеч, и тогава започва да се съсредоточава, и още, и още върху малката черупка, която се тътри в храсталака долу, в пустинята. Накрая отскача...
И след минута костенурката открива, че светът пропада под нея. За пръв път го вижда не от разстояние един пръст, а от цели петстотин стъпки, и си мисли: "Какъв приятел ми е орелът!"
Тогава орелът я пуска.
И почти винаги костенурката пада към смъртта си. Всички знаят защо го прави. Трудно е да се оттърсиш от притеглянето. Но никой не знае защо орелът го прави. Костенурката е вкусно ястие, но предвид необходимите усилия да я изядеш, на практика всичко останало е по-подходящо за ядене. Просто орлите се кефят, когато тормозят костенурките.
Разбира се, орелът не съзнава, че участва в много груба форма на естествения подбор.

Един ден някоя костенурка ще се научи да лети..."

Това го прочетох. Автор е Тери Пратчет.
Аз, аз просто направих някакви асоциации...

Поредният постинг, който не оживя в блог.бг

21:34 - Да живеят промените!
Тази вечер ще ви занимая с две неща ;)
И двете са малко лични, но пък ми се иска да ги споделя.
Първото е чиста проба хвалене. Ама нали изповядвам теорията, че скромността е за хора, които нямат други качества. ;)
Прибираме се миналата вечер със сина ми, достатъчно късно, за да приготвям някаква вечеря тепърва. Влизаме в някакво случайно магазинче, за да си набавим нещо, което не се нуждае от суетене в кухнята. Залутахме се пред щанда - това ли да бъде? Или онова? И сигурно, защото бяхме единствените клиенти, продавачката ни дава съвети от рода - тъй, деца, ... иначе, деца. Взехме решение какво да купим. На третото обръщение "деца" я поглеждам странно и питащо. А тя - "Майка ви трябва да е много щастлива!". Аз полуразбиращо - "Моята ли? Защото аз съм... неговата майка." Днес ситуацията почти се повтори... Весело ми стана :)))
Другото.
Твърде много време отделих, за да живея на бавни обороти. Нещо като в забавен каданс се чувствах. Очаквах нещо си, то се бавеше, аз продължавах с чакането и ... някак оставях живота си да си тече сам, без моето участие в него. През последните дни трябваше да взема важно решение. Е, взех го! (не, че не ме е страх дали ще се правя). Приех предизвикателството да направя от едно място новото си местоживеене.
Това ще е бъдещата кухня...



А това е изглед от нея към коридора:



А това към останалата част от моята стая:



А ето тук някъде ще си направя любимия ми кът:



Онова нещо с плочките ще го използвам по предначение ;)

Разбира се, за сина ми има съвсем отделна стая...
Ако разредя присъствието си блога през близките месец-два, да знаете коя е причината ;)
И да знаете, че съм по-жива от всякога!


Автор: radalia Категория: Лични дневници
Прочетен: 17 Коментари: 2Коментари

1. kardamom - радвам се за теб !!!
22:01
поздрави!!!
прегръдки и целувки от мен...
почти ти завидих...
благородно...

Изтрий
2. radalia - ;)
22:07
Още е далеч времето за завиждане ;)
Сега - на работа, ръчички! И не само те...