Всъщност не съм сигурна, че това трябва да бъде написано. И тъй-като наистина много ограничен кръг от хора знаят за това местенце, не рискувам твърде много. Не, че има какво да рискувам...
Твърде отдавна спря да ми пука за толкова много неща. Дори и тези, които ме интересуват, успяват от ден на ден да ме убедят в своята неважност и незначителност. Превръщам се в сприхава лелка - нещо, от което наистина ме е страх. Разчитам единствено на малкото истински и верни приятели, които ако не могат да ме спрат, то биха ми дали знак.
Всичко е толкова размито. Гоня някакви заместители на нещо, което можеше да е истинско. Но още през май ми показаха, че няма да се случи. Цяло лято се подготвях за това, подготвях се за есента, която си дойде по своите си природни закони... Бях стигнала вече до етапа, когато не можех да продължа по старому. Получих поредния шамар от неизпълнени мечти, което не ме направи нито по-умна, нито по-невярваща. Това, което се случи наистина, ме направи по-нечувствителна. Няма да мрънкам, няма да искам, няма да обяснявам защо и в какво вярвам.
Започва да не ми пука. Не може да се говори едно и също. Някой, ако не на ясно със себе си, как очаква другите да бъдат наясно с него?
Пиша си тук... а това, което мисля наистина остава някъде между редовете. Защото, за да има смисъл, трябва да бъде изпълнено едно единствено условие. Да виждам един поглед. Дори всичко, което имам да казвам да върне гнева от преди месеци...
Няма коментари:
Публикуване на коментар