Венета Мандева

Този постинг ще посветя на нея – Венета Мандева. Каквото и да кажа в нейна памет, все ще е недостатъчно. Още като бях младо момиче й се възхищавах – поетеса, журналист, гражданин… Тя бе Човек! С главна буква! Така не ми стигна времето, за да изразя благодарността и възхищението си към нея! Беше сред приятелите на майка ми. Още на първата ни среща ми направи впечатление – дали защото беше висока и спортна (също като мен). По-късно се запознах със стиховете й…с изявената й гражданска позиция…В онези години беше председател на Екогласност във Варна…Посмъртно й бе присъдена награда Варна за литературно творчество. Тя беше първият човек, който, освен всичко обичайно, ми пожела шанс. Тогава не бях го оценила. Беше ми преминало през погледа без да го осмисля…
Предлагам ви някои от нейните стихотворения:

ПЪРВИ ЯНУАРИ
С надеждата да сме щастливи
суетни бяхме, суетливи,
с елхи търчахме през пазара,
изпращахме и тази Стара,
посрещахме и тази Нова
с варак и сняг, със тост и слово,
с шампанско, пръснало лицата,
със фойерверки зад стъклата,
с целувки, смесени със вино –
като в стоп-кадъра на кино.

А днес е първи януари –
с една година по сме стари,
навън денят в стъклата свети,
дими във чашите кафето,
но то не може да събуди
онази, снощната ни лудост.
Душата ли е отлетяла –
защо се чувствам само тяло
и над чиниите измити
безшумно капят ми сълзите?

Ах, днес е първи януари!
И не защото по сме стари –
Когато нещо си отива,
Не виждам как да съм щастлива.
Добре, че иде утре, после
пак делникът ще бъде остров,
на който аз ще се спасявам,
когато в празник лошо плавам.
Една година си отиде
със обич, болки и обиди…

С една година по сме стари.
Ах, днес е първи януари!


ЗАКОН
Растяхме дългобедри, ранозрели,
с усмивчица скептична на уста.
Под йоники, китари и чинели
решихме, че променяме света.

Забравихме Ромео под луната.
За всеки танц партньорът беше нов.
Задъханият ритъм на телата
прескочи дръзко стадия любов.

Всепозволенст! Колко водорасли
ни спънах, прилепнали за нас.
С умора и семейства днес обрасли,
душите ни заплакаха на глас.

И срещна се Ромео с Жулиета,
луната смъкна жалкия им грим.
Макар и по на тридесет и четири –
законът просто бил неотменим.

Със собствени Монтеки, с Капулети,
избрани в лекомислен танц.
Вместо отровата или стилета,
децата ни сега се вглеждат в нас.

Верона е светът! И чака сцена,
в която Шекспир да ни съкруши.
… А любовта расте непозволена
и силата й всичко ще реши.


АЗ СЪМ ПЕПЕЛЯШКА
Отдавна вече принцът си отиде,
където му е мястото – в дворец,
при своето огнище без щурец
по клепките суших една обида.

Навярно като принц се е предрешил,
а може би е бил погрешен принц…
Анахронизъм принцът е по принцип
и повече не искам да съм смешна!

Запомних как ръце от него крих –
големи и червени от прането.
Те, принцовете, имат си карети –
аз тиквата за ядене сварих.

И даже да съм с най-изискан вкус,
без токчета града в дела преброждам –
кристалните пантофки не подхождат
за делничния градски автобус.

И все по-рядко, все по-кратко бал
в живота ми с лъча си ще пробяга,
но бий дванайсет – тръгвам си веднага
и все едно кой ме е познал.

Че трябва да се свързват двата края –
до късно кърпя после през нощта,
след туй ме чакат още куп неща
и бръчки край очите ми чертаят…

При своето огнище без щурец
посипвам с пепел старата обида.
Отдавна принцът си отиде.
Но кой събужда входния звънец?


ИЛЮЗИИ
Когато минутите падат по ред като жълти стотинки
и гъстата кал и студеният дъжд ти залепят настинки,
когато мълчи телефонът и с празен сигнал ти отвръща,
и вечната орбита влачи те – в къщи – на работа – в къщи,
когато стрелките крилете си твърдо в дванайсет затварят
и сякаш последна звезда зад пердето ти бързо догаря,

клепачите здраво стисни и забравяй, забравяй, забравяй
за всички прегради, несвързани краища, злобни забави!
Не се ли е случвало вече така да е, даже по-тежко,
не си ли заплащала друг път за чужди коварства и грешки?
Напразно наричат илюзии светлото, ведрото само!
Затварям вратата на днешния ден
и подпирам я с утрешно рамо.