Чудото

Очаквам чудото и съм сигурна, че то наближава. Посях семенцата, поливах ги, поникнаха. Искам да не идва нощта. Толкова неща за вършене и все неща, които ми носят удоволствие. Знаех, че съм била права, когато се ядосвах, че нямам време за нещата, които правя в момента.
Учителстването е такова. Липсва ми. Защото можех да правя неща, за които не ми плащат. Неща, които не влизат в длъжностната ми характеристика и точно заради това ми носеха положителен заряд.
Поливайки новите радости, си помислих за кладенеца, който утолява жаждите ни. От нас зависи дали няма един ден да се затлачи - може да е утро, може да е здрач. Защо ние хората ту гладни, ту преситени, не можем да приличаме на него? Защо превръщаме кладенеца в кална локва? Май и това зависи от нас.
Толкова ли е трудно да се опитаме да бъдем щедри с щедростта, да обичаме с обичта, да не ослепяваме сърцата на най-скъпите ни същества! Можем го. Сигурна съм.
Боли, когато усещам в лунната нощ сърцето си босо, а ръцете - останали без светлина. Страх ме е от това, което говорят хората - от чакане чувствата избеляват до прозрачно и прозрачното натежава от умора, а после става празно, става непоносимо празно...
Но днес очаквам. И ми е приятно и топло, отпуснато и свободно. Хубаво ми е.

"...When you've fallen on the highway
and you're lying in the rain,
and they ask you how you're doing
of course you'll say you can't complain --
If you're squeezed for information,
that's when you've got to play it dumb:
You just say you're out there waiting
for the miracle, for the miracle to come."