Преди години, зарадвана на първия сняг,
направих малко снежно човече и го прибрах във фризера. Всеки път, когато
отварях вратата на фризера, той ме чакаше там. Виждах го, усмихнах му
се, като спомен от пакост, извършена в детството. По някакъв
негов начин, непонятен и до днес за мен, той правеше слънчев и
най-мрачния ден. Когато ми ставаше тъжно, се хващах, че си намирам
работа във фризера. Пазих го до средата на лятото, когато ми потрябва
мястото му. Без да се замислям, претегнах ръка и го метнах в мивката.
Сега си спомням за него всеки път, когато протегна ръка и върху нея кацне снежинка. Знам, че сте се заглеждали в техните форми. Понякога са красиви, съвършени. Като мислите ни, когато сме вдъхновени от някаква идея. Друг път са някакви простички и с неправилна форма. Тогава ставаме отново деца... Не познавам човек, който не се радва на формата на снежинка. Трябва да се научим да се радваме и на мислите си. Може би тогава ще знаем, че винаги има един снежен човек, който ни чака във фризера.
Сега си спомням за него всеки път, когато протегна ръка и върху нея кацне снежинка. Знам, че сте се заглеждали в техните форми. Понякога са красиви, съвършени. Като мислите ни, когато сме вдъхновени от някаква идея. Друг път са някакви простички и с неправилна форма. Тогава ставаме отново деца... Не познавам човек, който не се радва на формата на снежинка. Трябва да се научим да се радваме и на мислите си. Може би тогава ще знаем, че винаги има един снежен човек, който ни чака във фризера.
Няма коментари:
Публикуване на коментар