Пътят

Пътят... този, който вървя... Може би някъде вътре в мен, усещам, че има някаква предначертана посока, но така или иначе, за мен е любопитен. Това, че всичко било определено, писано, неписано, орисано... не го прави по-безинтересно. То е като книга, като филм. Създаден, но аз се докосвам за първи път до него. Нещо повече аз съм главното действащо лице. И като такова няма как да не забележа камъчетата по него, мога да се спъна в тях или да ги прескоча, или да ги заобиколя. Важното е, когато ги заобикалям, да знам, че това не е случайно. Че това е знак, който аз трябва да открия в гледката, която се отваря пред мен, вследствие на изместената позиция. Нищо не е случайно и всичко може да се погледне и от друга гледна точка. По-важното е да сме готови да отворим очите си, за да видим смисъла.
Мога и да се спъна и да падна. Забелязала съм, че това става, когато съм обхваната от кални мисли. Раната, дори и повърхностна, ме задължава да се спра, да я почистя, ако трябва и да я полекувам известно време. За да мога да продължа напред. Получила съответния урок, но и пречистена. Знам, че не трябва да нося болката от падането. Защото и следващата крачка носи в себе си новото, за което трябва да имам сетивността да го видя, осмисля и изживея... А това не става със спомените. Вярно е, че остават белези, но тяхното предназначение не е да ми припомнят старата болка, а по-скоро да не допускам старите негативни мисли отново да вземат връх над мен.
Имало е моменти, в които съм искала да изкрещя "Спрете Земята! Искам да сляза!". И добре, че никой не го направи... Защото и при най-малкото завъртане, градусът на ъгъла е вече друг... И виждам Оня лъч, който пречиства съзнанието и идва неизменно желание за следващата крачка...

Пожелавам на всички отворено съзнание, за да виждаме Лъча, да забелязваме малките неслучайни случайности и умение да осъзнаваме техния смисъл в точното време!