На кръстопът

Преди много, много години, когато ми се налагаше да отговарям на въпроса на възрастните каква искам да бъда, като стана голяма, чудех се какво да отговоря. Защото исках да работя нещо, свързано с натискане на много копчета или да бъда учител.


Когато бях в гимназията видях първия Правец в живота си. Не смея да го нарека компютър, но ... едва ли не, се влюбих. Но детската мечта беше много силна все още и започнах да следвам Математика и информатика. Което се оказа, предимно математика, но не се оплаквах, защото винаги всяка решена задача ми е доставяла удоволствие. Завършвайки, вече знаех, че ще работя като учител по математика. По време на следването ми (всички знаем колко е закостеняло висшето ни образование, дори и днес) не можах да бъда „в крак” с развието на компютърните технологии... Просто бях изтървала влака... Започнах работа като учител по математика. Никога няма да забравя първите си часове в пети клас. Никой не ме беше учил какво и как да правя. Постъпвах според интуицията си и според това, което съм запомнила от моите учители. Години наред преподавах тази математика и не веднъж дете, което е било „с математиката съм на Вие”, в края на учебния срок грееше от щастие, че вече може само да се справя, дори и със задачите „със звездичка”. Така се случи, че трябваше да напусна училището. Оставах без работа, а това не можех да си го позволя. В съседно училище търсеха учител по информатика. Страхувах се, защото бях безнадеждно изоставила тази половина на висшето си образование. Но нямах избор. И започнах... Толкова безсънни нощи не съм имала като студентка, когато имах и малко дете. Не можех да си позволя лукса да не съм готова за час. А всичко беше толкова ново! Ден след ден напредвах и се чувствах по сигурна. Дадох си сметка, че съм си осъществила и двете детски мечти – учител, който натиска много копчета ;). Спечелих уважението на всички – ученици, колеги, родители, ръководства... Имала съм много трудни моменти, но някак съумявах да намеря най-правилното им разрешение. Успявам да бъда и добър учител, и приятел, и изповедник. Чувствам се щастлива в час. А това, май всички го усещат.

Предполагам, че не си мислите, че целта на този постинг е да се похваля колко съм кадърна ;)

Дилемата ми е, че ми е време да избягам от образованието, ако искам да се съхраня като човек. От лятото работя в една фирма. Беше трудно в началото, но сега вече ми харесва. Взех си отпуск от училище, за да преосмисля още малко нещата. И сякаш съм взела вече решение.

Само незнам как да се преборя с емоциите си...